Мисля за Невена Коканова

На 12 декември преди осемдесет години, в деня на Свети Спиридон, покровител на обущарите ,занаятите и керамиците, е родена „първата дама“ на българското кино, както наричат Невена Коканова.Покрай Невена и занаята на киноактьора този ден би могъл да бъде включен към празника на Свети Спиридон.

Като актьор в киното, имах щастието да се „сродя“ на екрана в четири игрални филма с неповторимата Невена Коканова. В два от тях, „Спасението“ и сериала „Селцето“ (излъчен 15 години след създаването му) по роля Невена беше моя майка, а в останалите два „Момчето си отива“ и продължението „Не си отивай“, по роля не беше моя майка и желанието на режисьора Людмил Кирков да я обожавам, докато камерата ни следи в „Момчето си отива“, за мен беше лесно изпълнимо. Невена вдъхновяваше с присъствието си и режисьор, и колеги, като Кирил Господинов (неин съпруг по сценарий) да „пишат“ нови текстове по време на снимки, от което бъдещият филм само печелеше.

Покрай „Тютюн“, „Крадецът на праскови“ и „Мъже в командировка“ преди срещата ни в „Момчето си отива“ и „Не си отивай“, за мен Невена Коканова беше не първа дама, а икона на черно-бялото ни кино. Ролята й на стюардеса в „Бъди щастлива, Ани“ натежа след години при избора ми на съпруга със същата професия .

Връзката ни на белия екран, ограничена в рамките на 13 снимачни дни за четирите филма, можеше да продължи и на театрална сцена, ако директорът Станислав Стратиев не беше отхвърлил молбата ми да постъпя на работа в Сатиричния театър. Мечтата ми да съм част от състава на Сатирата осъществи Павел Васев в 2006-та (шест години след като духът на Невена се пресели в отвъдното). Но и сега питат ли ме какво бих избрал: между боза от ръката на Невена или диалог с нея на сцената в Сатиричния театър, без да се замислям, ще предпочета да питам прав за „една боза от шест стотинки“.

Тогава тя ме целуна в кадър и, като „целунат от Невена“, продължих, бих казал главоломната си кариера в киното, колкото и нескромно да звучи. Филмът „Момчето си отива“ напълни кината и пожъна голям успех. Години по-късно мъже, на пръв поглед не стъпвали в киносалон, се надпреварваха да ме черпят. Главно заради срещите на героя от кръстословиците „с три букви“ в епизодите му със сладкарката . Почерпката с въпросните „киномани“ започва обикновено с „Ей голяма работа сте вие от киното, а наздраве!“ И от„наздраве до наздраве“ и без всякаква връзка стига до „Абе я ми кажи, ама честно, ти имал ли си нещо общо с Венчето? “ Като, произнасяйки „нещо“, въпросът му се подсилва жестикулационно от най-дългия пръст на дясната ръка. Едва ли не „таковал ли си я?“, на което рипвам:„как може да си мислиш подобно нещо, ние сме колеги“ и тем подобни щуротии… При което „любителят на хубавите български филми“ внезапно загубва интерес към темата,така, както я е подхванал.

Ако я бяха поканили (и пуснали), Невена с лекота би заместила всяка от големи актриси на западноевропейското следвоенно кино. Но след демократичните промени в 1989 година си обясних извора на екранната й магия, научавайки за майка й, последвала като законна съпруга капитан Богдан Коканов от Виена до Дупница.Вероятно малката Невена и брат й са разговаряли на майчин език с майка си Елеонора . (може би в новата книга за Невена има нещо по този повод). Но след изпращането на капитан Коканов да копае собственоръчно диги за народната власт на остров Персин, община Белене и мъжът на Невена на дали ще научи, че съпругата му е чела Стефан Цвайг в оригинал.

Не зная дали има киносалон (или поне МОЛ с киносалон), кръстен на Невена Коканова, но два театъра носят името на актрисата. В Ямбол, да подсеща за първите й сценични изяви и Театър „Невена Коканова – Дупница“ да напомня за родния град на филмовата актриса. Подчертавам „филмовата“, защото камерата се е произнесла кой става и кой не става за кино.

Ако поне едно крило от сградата на продадения Киноцентър беше оставено неприватизирано за български филми (вместо НФЦ да плаща наеми на Министерския съвет), крилото в Бояна можеше да носи нейното име: Национален Филмов Център „Невена Коканова“.

*От фейсбук!