Вече с белезници, бившият шеф на тайните служби моли за цигара.

Великодушно му дават цяла кутия. Пали цигара от цигара, докато Портев, нали е "майна" - патриотизмът на първо място, кара не към столицата, а към Пловдив. "Момче - казва по едно време задържаният, - голям късмет имаш! Чаках кола. Червена. С трима души в нея. И паролата - твоите приказки: "Документи, оръжие?" Ех, ега ти маркототевщината.

В четвъртък на 19 април 1945 г. в пловдивското управление на Държавна сигурност следователят, който добре познава задържания, го пита учтиво:

- Само за протокола - вие сте Дочо Христов, бивш министър на вътрешните работи.

- Не - рязко отвръща запитаният, въздъхва и вяло продължава: - аз съм Марко Тотев.

Следователят оставя писалката. Всеки българин знае какво значи да си маркототевец, но не му е ясно защо бившият силов министър се смята за такъв.

Той е единственият от министрите от четири кабинета за периода от 1940 до 2.9.1944 година, който е успял да се укрива в продължение на седем месеца от

комунистическите служби.

Двеста дни милицията и ДС го търсят под дърво и камък. Слуховете изграждат мита, че е водач на стотина горяни из бунтовния Панагюрски балкан. Приписвана му е и инициатива за свикване на ново Оборище.

Всъщност през цялото време той се крие в едно примитивно устроено скривалище в дневната стая на родната къща в Севлиево. Това е издълбано помещение под дюшемето в средата на стаята. Капак, а на капака има килимче, на килимчето - маса. Невидимо пред очите на всеки. Неудобството е, че за да се скрие в него, някой трябва да прикрие входа, след като се настани. Пет месеца изкарва така. При десетки рутинни проверки на местната червена милиция. Имал е и

дяволски късмет.

Един ден домашните му закъснели и той не издържал в душната теснотия. Натиснал капака, излязъл на въздух. Опитен в тия работи, той е нащрек. Зърнал приближаващите къщата за поредната проверка милиционери. Нямало как да влезе в скривалището и решил - каквото сабя покаже. Лепнал се в нишата между вратата и стената. Като се отвори вратата, ако се остави широко отворена - затваряла се нишата. За тази работа и акъл трябвало, и дупе. Имал ги. Милиционерите отварят вратата и започват поредното тарашене. Така - под носа им, не го видели и си отишли.

На 1 март 1945 г. близките му са изселени и Дочо трябва да се маха. Вдигнал се право в София. Пак късмет. Без документи. Никаква проверка. В онова време - да не повярваш! В столицата намерил верен човек - Калчо Клатев от военното министерство. Снабдил го с документи на офицер и му намерил сигурна връзка - капитан Веселин Димитров. В центъра на София, на "Раковски" се разходил по булеварда. Час киснал пред Дирекцията на милицията, разположена в читалище "Славянска беседа". Чувствал се досущ Левски - тук пътят е най-чист! Никой от стотиците влезли и излезли в светая светих на

българската милиция

не го удостоил с поглед. Вечер с капитан Веселин Димитров бистрели политиката. Слушали радио "Донау". Германците говорели за оръжието чудо, което щяло да обърне хода на войната. Дочо Христов, умен мъж, не вярвал. Търсил изход за бягство в Турция. Калчо Клатев му го подготвил. На 12 април бившият министър заедно с един подпоручик направил един пробен воаяж около Арабаконак. Имало патрулни двойки през сто метра. Минавал край тях като топъл нож през масло. Това му дало надежда. На 18 април Калчо Клатев му дал явка и парола - червена кола ще мине по шосето за Саранци, той трябва да е при еди-кой си километров камък по шосето, в колата ще има трима души, цивилни. Един ще слезе, ще се приближи. Паролата е: "Документи, оръжие?", отговор: "Документи - не, оръжие - да." Калчо Клатев му два дава пистолета парабелум.

На 19 април 1945 г. Дочо Христов чака на уреченото място. Облечен е във винтяга, голф и шапка. Докато чака, той събира букетче горски цветя, защото като бивш журналист и адвокат

Дочо Христов е сантиментален човек.

Влязъл е в политиката, за да се справи с шумкарите - разбойници и терористи. Колко му е , преди него вътрешното министерство е оглавявано от некадърници, а трябвало само в едно да се съберат полиция, войска и доброволци жандармеристи. Като тънък народопсихолог Дочо Христов опъва вечната струна на предателството и назначава награда от 50 000 тогавашни лева за глава на партизанин и укривател. Да видиш какво става! Онова, което не могли три години преди него, постигнал го за три месеца. Това си мислел, докато чакал червената спасителна кола. Букетът му гледал да е повече в червено.

По това време от София за Пловдив тръгва с кола пловдивския офицер от ДС Веселин Тодоров Портев. С него е младият милиционер Петър Христов, Петров също от пловдивската милиция. Вземат и капитана от армията Бояджиев. Всички са цивилни. Портев като някой детектив от криминално романче сложил мека шапка. Портев е в командировка до

Дирекцията на милицията

в Пловдив, защото открил струпано оръжие на бандата на Дочо Христов, която върлува край Панагюрище. Подкарал колата към Пловдив, така че да мине през немирния град. До края на живота Портев е обладан от натрапчива мисъл - макар да е атеист, вярва, че случилото се в този ден е пръст на провидението.

По пътя за Саранци вижда мъж с винтяга. Спира колата. Зарежда пистолета. Пъха го в джоба.

Отива към него. "Документи? - пита - Оръжие?" И чува отговор сякаш само е трябвало да чуе въпроса: "Документи - не, оръжие - да!" Портев се сепва: "Кой си ти?" И не вярва на ушите си: "Аз съм Дочо Христов" - чува в отговор. Веднага изважда пистолета: "Не мърдай!" При тоя жест милиционерчето Петър Петров тича през глава към заловения. Обискира го и намира два пистолета. Хайде в колата! Вече с белезници, бившият шеф на тайните служби моли за цигара. Великодушно му е дадена цяла кутия. Пали цигара от цигара, докато Портев, нали е "майна" - патриотизмът на първо място, кара не към столицата, а към Пловдив. "Момче - казва по едно време задържаният, - голям късмет имаш! Чаках кола. Червена. С трима души в нея. И паролата - твоите приказки: "Документи, оръжие?" Ех, ега ти маркототовщината!"

После добавил да се погрижат за букетчето цветя.

Не промълвил вече и дума.

Разказва вицове за себе си

Дочо Христов бил човек с голямо чувство за хумор. Един от двамата именити българи, а другият е писателят Ангел Тодоров, които съчинявали и разпространявали вицове за самите себе си. Приятел с хумориста Борис Руменов - Борю Зевзека, пазарил го да пише и да разпространява също вицове за него.

Има един популярен виц за кандидат-депутати, носи се и в наше време. Малцина знаят, че негов автор е някогашният министър на вътрешните работи. Отива кандидат-депутатът Дочо Христов в едно севлиевско село: Това ще ви направим, онова ще ви направим, ето - мост ще ви направим, нямаме река - викат селяните, река ще ви направим, училище ще ви направим, нямаме деца, отвръщат селяните, деца ще ви направим - горещи се Дочо Христов.

Борис Руменов също съчинявал това-онова. Накрая, малко преди 9-и, когато вече Дочо Христов не бил министър, му направил мечешка услуга. Измислил вица: Въпрос: "Кой е министърът с най-дълбокия джоб?" Отговор: "Дочо Христов. В джоба му потънали 25 германски танка."

Наистина по документи, подписани лично от групенфюрера от СС д-р Калтенбрунер, на българската полиция през март 1944 г. се дарявали 25 танка за борба с шумкарите, но танковете тръгнали, пък изчезнали яко дим.

Времето на предателите

В ДЪЛГИТЕ самотни дни и нощи Дочо Христов си водил дневник. Изповед. Размишлявал над обвинителния акт за министрите. Не се смятал за виновен. Вярвал в победата на цивилизована Германия. Чакал оръжието чудо. Съюзът с германците бил гаранция за осъществяване на националните идеали.

Партизаните били нарушители на реда. Хора извън закона и към тях трябвало да се действа, както в Америка срещу бандитите. В тия и до днес не видели бял свят записки, има и уникална оценка за "шумците".

Странно съвпадат с изследването на американския историк Нисан Оурън: България е единствената страна, сателит на Германия, в която се развила активна съпротива. Но смятал, че могло да се убие още в зародиш, ако се използвала вродената склонност към предателство у българина.

Като му се даде морален стимул - 50 хилядарки за глава. Когато това станало, започнало най-голямото предателство в цялата българска история. 63 милиона били раздадени на бърза ръка на "родолюбиви българи". Само в Търновско от всички избити в периода 1941-1944 г. 47 шумци 36 били ликвидирани през юни, юли и август 1944 г., когато действали моралните стимули.

Много любопитен е един и досега неизследван факт: от всички българи, взели пари за родолюбивата си дейност, най- много се облажили две жени - едната от Русе, другата от Велико Търново. Сложили в пазвите си два милиона! Кои са те - Господ знае, това го няма на документ. Запознати смятат, че са били из втория ешелон на властта след преврата на 9 септември 1944 г.