Иля Велчев разказва каква е била съдбата на баща му Борис Велчев преди 1944 г., когато е в нелегалност. Разказва как е попаднал в затвора, благодарение на кого не е обесен и какви обстоятелства довеждат до неговото помилване и освобождаване.

Откасът е час от книгата на „Биографични снимки. Документален роман”.

В нелегалните си години преди 1944 г. баща ми е бил първи секретар на най-големия партиен район в София, Централния, и заместник-секретар на столичната нелегална организация на Работническата партия, а Т.Ж. – секретар на един по-малък, Втори район, според написаното в биографията му. Странно, но тогава Татко не го е познавал. На 21.11.1941 г. Борис Велчев е арестуван на ул. „Раковски” след предателство. В Дирекция на полицията разпитите е ръководел Никола Гешев. Безуспешно. През февруари 1942 г. антифашистът Борис е осъден на смърт чрез обесване в името на цар Борис III. Затворен е в килия на смъртник в Централния софийски затвор, където близо две години всяка нощ е очаквал да бъде екзекутиран. Тогава той е на 26 години.

Този затвор, построен през 1907 г., е побирал хиляда души. Замисляно е да се направят две постройки на кръст с висока кула в средата, но Светият синод протестира да не се осквернява символът на кръста. В двора му е имало място покрито с червена сгурия. Там се строяли бесилките за осъдените. По времето, когато Татко е бил в затвора, половината от затворниците са политически.

Майка с помощта на Димитър Пчелински, Краю Владов, Станю Василев и други техни другари от Съпротивата са събирали пари за известни адвокати близки до властта, като Вергил Димов, за обжалване на присъдата. След потвърждаването й от Касационния съд, на Татко, както на всички осъдени на смърт, му предлагат да подпише молба за помилване до цар Борис III. Върху молбата Борис Велчев написва с ясния си почерк: „За своята дейност в Българската работническа партия – комунисти, не съжалявам!”. И добавя: „Дори това да означава въже!”. Агентът, облечен в бял костюм, го погледнал с лека усмивка.

– Както искате.

Тази „молба” на Борис Велчев можеше да бъде видяна в Музея на революционното движение, преди сградата му на бул. „Руски” да бъде разрушена през 2006 г., за да бъде построен хотел.

През 1954 г. по време на търсенето на „врага с партиен билет”, преди 6-ия конгрес на комунистическата партия, специална комисия е викала и разпитвала редица революционери и антифашисти да дават обяснения по едно или друго дело, свързано с арестите им, бягства от затворите или лагерите, защо са отлагани или защо не са изпълнени смъртните присъди на някои от тях. Тази комисия е обсъждала и защо е отлагана смъртната присъда на Борис Велчев, преди да бъде заменена с доживотна по повод възкачването на Симеон II след смъртта на Борис III. След изясняването на фактите и ролята на генерал Никифор Никифоров за отлагането на присъдата, се прочита „молбата” с отказа на Борис Велчев да моли за милост. Член на тази комисия е и Т.Ж. Възхищава се:

– Колцина са имали куража на Борис Велчев да откажат молба за помилване!

Когато арестуват Татко, той знае в подробности разположението на нелегалната структура в Централния софийски район като негов секретар, поддържа връзки и с ЦК, и с Градския комитет, и с Помощната военна организация на партията. Нито един човек не е предаден на полицията.

Татко никога, нито с една дума, не упрекна онези свои другари, които са подписали молбата за помилване. Не презря проявилите слабост. Не потърси отмъщение от хората, които са му сторили зло. Той разбираше човека и вярваше, че трябва да му се даде възможност да прояви най-доброто в себе си. Той уважаваше и обичаше човека.

Спомените за него – как свири на мандолина, за агента с белия костюм, за затворническия двор с прелитащите над него птици, за свижданията с Майка, за нощите на очакване на смъртта в килията, за вдовиците и майките в черно на вече екзекутираните затворници, бяха онези емоционални драматургически късове, от които се спои първият ми игрален филм „Мандолината” през 1973 г. Тогава аз бях на 26 години. На колкото и той, когато го арестуват.

След смъртта на цар Борис III на 28 август 1943 г., по случай възкачването на трона на Симеон II, всички присъди в България са намалени с една степен, а оценките на учениците са повишени с една единица. Татко е преместен с доживотна присъда в специално построения за политически затворници Пазарджишки затвор. Дотогава изпълнението на смъртната му присъда е отлагано от члена на Висшия съдебен състав и началник на Военносъдебната служба в Министерството на войната, генерал Никифор Никифоров, който е бил и съветски разузнавач с псевдоним Журин. Татко и Майка не знаели за това. И когато тя организира група жени на осъдени на смърт да протестират срещу смъртните присъди при генерал Никифоров, той, като разбира чия жена е, удря й шамар с думите:

– На Борис Велчев ли си? Какво искате? Който е хванат с оръжие, ще бъде екзекутиран, не може да се отлага.

Майка разказваше как страшно го е мразила, тогава не е разбрала, че всъщност й е дал надежда. Когато Татко е бил арестуван, не е носил оръжие. А самият Никифоров каква драма е изживявал, като е подписвал смъртни присъди, които не е могъл повече да отлага?

Преди смъртта на Борис III генерал Никифоров е разкрит. Царят го извиква в двореца. Казва му: „Генерале, сега няма да Ви предам на Гестапо. В зависимост от изхода на войната ще видим какво ще правим с Вас. Не искам скандали с немците. Отивате в пенсия. Няма да получите възнаграждението, което се полага на пенсиониран генерал.”

Примката на бесилката отново се разлюлява над главата на Татко. Смъртта на Борис III спасява антифашиста Борис. Съдбата е направила избор.

След 9 септември генерал Никифоров е арестуван и изпратен в лагер с други офицери. Не казва, че е съветски разузнавач. Напуска лагера едва след осветяването му от Москва. Излиза със съсипано здраве. Баща ми отива да го вземе от лагера. Тогава двамата се запознават и той му разказва как е отлагал, когато е могъл, изпълнението на присъдите на смъртниците, за разговора си с царя. Татко предлага на генерал Никифоров да се даде генералска пенсия, а Т.Ж. възразява, че царски генерал е по-малко от полковник от Съветското разузнаване. И определя по-ниска пенсия. Никифоров имал само една молба към Татко – дъщеря му да замине да следва в Москва, което и става.

Из „Биографични снимки. Документален роман”

Книгата може да поръчате тук!

Четете още:

Турски готвач соли месото на Марадона и Леонардо ди Каприо

Заедно с Очите заловиха двама политици - общинаря от БСП с ролс-ройс за 200 хиляди евро, и бивш депутат от ДПС