Заради “реакционери” и “врагове” ОФ не разрешава групови посещения в светата обител

Хубаво е да имаш дядо, но като моя. Какво ли не ми е разказвал, на какво ли не ме е научил! Сега няма да ви описвам, че когато баща му Коджа Драгни и Филип Тотю се съберели,най-напред почвали да си мерят мустаците, но “на тетя мустаките бяха по-големи от тез на Филип Тотя”.

Нито ще се впусна да обяснявам неговото преклонение пред митрополит Методи Кусев, който за него беше най-великият българин. Но не може с няколко думи да не разкажа как с поп Петко Славов, кмета на селото Цоньо Георгиев, останалите църковни настоятели и общински съветници ходили в Стара Загора да залесяват Ахмак-баир наречен от дяда Методия Аязмо). Та през деня те засаждат дръвчетата, а през нощта групи, организирани от някой си Иван Кутев (водач на социалистите), изскубвали фиданките и някои от тях засаждали с върховете. “А бе Владиката, що е Владика, цял ден с нас работи, поти се, с нас яде, с нас спи, а тия хаймани, готовото развалят! Оттогаз съм ги намразил. Мехлюзи. Нищо не правят, а гледат чуждото да вземат!

“С приятеля си Христо Костадинов г

издебват една

нощ и им хвърлят

голям бой

След туй пък същите един ден пред нашенския сбор, който тогава става на 19.Х., защото носи името на св. Ив. Рилски, идват в село с готови заявления за сваляне на Владиката. “Тогава им дръпнахме още един бой. Тъй ли се сваля Владика?”

Мисля си, че именно Методи Кусев ги е подковал, защото всичките 12 човека, взели участие в залесяването,се записват в Македоно-одринското опълчение.

Дядо много се гордееше с това, че

700 човека

са пленили

15 000 армия

на Енвер паша. Каквито истории ми е разправял за това няма да ми стигнат два дни. Сега ще оставя всичко това и ще се постарая да предам онова, което се случи на 28 август 1948 година - навръх Голяма Богородица, и което му е разказвал неговият дядо.

Дядо ми беше много религиозен човек. На стари години постоянно четеше Библията или Житията на светиите. Три пъти ходил на поклонение до Света гора и единайсет в Рилския манастир. Тая година щеше да ходи за 12-и път с още 30-40 души.

Няколко дни преди да тръгнат, ги извикват в селсъвета и ги предупредили, че им забраняват посещението на манастира. Баща ми пък свещ. Драган Стойков го арестуват и натикват в мазето на дядо Атанасовата кръчма. В интерес на истината, тоя път не го бият. Излязло било специално обръщение на националния съвет, на ОФ (Отечествения фронт) да се забранят груповите посещения до Рилския манастир, защото в тях се записвали само реакционери и врагове на БКП и народната власт.

Твойта мамица попска, ОФ забранява,

пък ти организираш кулаците и реакционерите! Все пак един ден преди Голяма Богородица го освободиха. Дядо пък реши тоя ден да тримири (да не хапва нищо, (да не пие нищо). Това той правеше само на Разпети петък.

Дядо много се натъжи. Той винаги е посещавал манастира на Голяма Богородица - неговия храмов празник. Последния път през 1946 год. по случай 1000-годишнината. Сега ходихме на черква, причестихме се, прибрахме се у нас. По едно време дядо вика: “Тонка, мойто момче, ай д’идим на гюля!”

По пътя ни среща Неда - пременена, нагиздена - с бяла капаклия кошница в ръка. Спря се поздрави, отмахна единия капак на кошницата, извади препечено пиле, отчекна от него един копан, сложи го върху едно голямо пите и го подаде на дядо усмихната, направо сияеща. Дядо, поемайки с едната ръка подавката, с другата се прекръсти с думите: “Бог да поживи!” Неда подаде на мен и аз направих същото каквото и дядо.

Тогава разбрах, че

на Голяма Богородица много жени излизат по улиците

в село и когото срещнат, подават за здраве. Те се подготвят още от първия ден - тогава пекат питетата и цялото село ухае на прясно печен хляб. На самия ден стават рано, колят голямо пиле, обваряват го, намазват го с биволско масло и го припичат във фурната. Всичко това нареждат в бяла капаклия кошница и го носят в черквата за богослов. Всяка жена имаше такава хубава кошница и я употребяваше само на Задушница и други специални случаи.

Като отминахме, дядо започна да ме поучава: “Когато някой ти дава нещо от сърце, вземаш! Да не вземеш, значи да наскамисаш чиляка! Цял ден,че и месец да му бъде криво. Видя ли как се зарадва Неда?Ако е за здраве, казваш: “Бог да поживи!”, пък ако е за помен: “Бог да прости!”

Нивата влизаше в чертите на селото и беше стръмна, защото беше на ската на Горната могила - един гол рът, който пазеше селото от злите твърдишки ветрове. Седнахме на най-горния край под сянката на анзовката круша. Дядо започна да ми разказва,че тук са били кошарите на дядо му, че дядо му и бащата на дяда му били все овчери. Че дядо му имал над 500 овце и 200 кози. “Ей- сочеше той - таз вада тогаз е направена да пази кошарата от водата. Обясняваше къде са били кошарите, агълите, чардаците, колибите за живеене, защото те били при овцете и козите деня и нощя, зиме и лете. Никога не се отделяли от добитъка.

Веднъж минавал един опърпан калугерин и останал да преспи при него. Какво са хортували, какво му е говорил калугеринът, но още на другия ден на дядо, дядо му ли или пък бащата на дядо му, не си спомням вече,

заедно с приятеля си Йовча забрали сто глави овце

и водени от калугерина, поели за Рилския манастир. Аз пък сега си давам сметка, че това е било през 1833 година, когато на 8 януари се запалил и изгорял манастирът. Тогаз манастирските братя се пръснали по цялата земя, където има българи, да търсят помощ. Тръгнали за манастира. Дето спрат за почивка и казват закъде отиват, хората ги гощават и даряват и те овце. Присъединяват се и други желающи да работят за възстановяване на изгорелия манастир. Дорде стигнат, овцете станали няколко хиляди, а хората над стотина. “Стютюкали се - разправял дядо му - българи отвсякъде. Работили, яли, спали с българи от Македония и Добруджа. Сприятелили се.” Тук прекъсвам разказа на дядо да допълня, че 13-годишното момче на дядото на дядо ми замахнало с гегата, праснало по главата една бейска овца и я убило.

Ядосал се беят, заканил се да убие момчето. Сетил се баща му за приятелите си добруджанци. Вързал в кърпа шепа алтъни и го пратил в Добруджа. Настанили го те чирак при един бей в Юч-Орман /Тригорци/. През 1940 год. след връщането на Южна Добруджа баща ми открива рода и до днес сме в прекрасни отношения.

Но да продължа с разказа на дядо. “Ей туй, де го виждаш сега в манастиря, тогаз са го направили всички българи.

Затуй

Рилският манастир е сърцето на България,

душата на българите. Че ти, като стъпчеш душата на чиляка, като отскубиш сърцето му, какво остава от него - едното нищо. “Аз до ден-днешен не можах да разбера това мисли на дядо ли са или на неговия дядо. Но неговият дядо му казал: “Царщината зима беглик 50-60 овце, пък на меня да ми се свиди за душата си една да дам!” И оттогава ката година дядо му пращал дар на манастира и 12 пъти на поклонение ходил. “И аз искам 12 пътя да ида, ама няма да стане. Червените турци не дават! Забраняват! Да знаеш, Тонка, истинските турци уважаваха вярата ни. И те даваха за манастиря. Кадъните пък, като разберяха, че ще ходя до Рилския манастир, даваха пари да паля свещи за здраве пред иконата на Св.Богородица”.

Не доживя дядо ми да иде 12 път до манастира. Не доживя и до онова прословуто Постановление от 5.Х.1961 год., с което се нареждаше монасите в едномесечен срок да напуснат пределите на Рилската Света обител.

Оставиха само един монах игумена

По такъв начин бе ликвидирано едно хилядолетно духовно огнище, защото колкото и добро да е, едно дърво гора не прави, нито пък един корен домати - зеленчукова градина или както щеше да каже дядо му на моя дядо, а и моят дядо: “Смачкаха душата на българите,

Отскубнаха сърцето на България!”