Той беше въплъщение на целия ни чепат национален характер

На 1 юли българската история осиротя. Отиде си Божидар Димитров.

Сега всички го наричат голям историк, но всъщност той не беше типичния академичен изследовател, нито типичния историк, той беше воин. Въплъщение на целия ни странен чепат балкански национален характер.

Сладкодумните му и колоритни разкази вършеха повече работа за защита на българското и от цяла пехотна дивизия. Затова казвам, че той беше не историк, а воин. За него историята не беше прашна дебела книга, а беше сражение, където всеки народ брани своята истина. Затова казвам че българската история осиротя, тя

загуби

най-страстния си

и колоритен

защитник

Божидар не беше долюбван от всички, особено от тези с по-нежен и изтънчен слухов апарат, той наистина не беше “академичен”, но той имаше удивителната способност да се набива на очи и да стърчи.

Последния път, когато го видях на живо, беше съвсем наскоро, за да ми даде едно телевизионно интервю. Както винаги напоследък, той дишаше тежко, дълбоко и пушеше вечната цигара след цигара, но когато започваше да говори за миналото, той се променяше, ставаше енергичен, волеви, решителен…

винаги говореше,

сякаш е бил там

Говорехме за любимия му Кан Тервел и той сякаш пренасяйки се през векове, разказваше как българската конница ударила стремително в гръб многохилядната арабска войска, а над стените на обсадения Константинопол се понесъл викът “Христос Ника! Христос Ника! Христос победител!” И така старата империя и Европа била спасена от българите…

Има моменти, когато е най-добре водещият да си мълчи. С Божидар Димитров винаги съм имал такива дълги моменти. Разбира се, само след миг след това професорът разказваше вече разпалено как император Балдуин Фландърски едва ли е харесвал българската царица, защото тя не се къпела и всъщност била “мърлява куманка”…

Така Божидар винаги успяваше да смеси епичното с комичното,

да те накара хем

да се гордееш с

нещо, хем да се

усмихваш

Да направи историята интересна не за дузина, а за стотици хиляди зрители. Понякога грубоват, понякога изтънчен, но винаги остроумен и смел - особено когато трябваше да се защити някоя българска кауза.

Така че ако някъде има Българска Валхала, където смелите ги чака вечен живот, то Божидар е вече там заедно с тези, за които разказваше и за чиято чест се сражаваше.

*Валхала (от староскандинавски - царството на убитите). По време на битка над бойното поле летят валкириите, които взимат със себе си (душите на) най-храбрите паднали воини и ги водят във Валхала, където са посрещани от бог Браги.