Дълга коса, брада, разпасана риза и минижуп са трън в очите на властта.

От разправа с изпълнителите на "западна" музика в годините непосредствено след 9 септември 1944 г., в началото на 50-те репресиите у нас се пренасят към обикновените слушатели. Особено дразнещо за "воините на партията" е навлизането на рока.

Музиката на бунта, която идеолозите на БКП обясняват като явление, присъщо на загниващото империалистическо общество, въпреки строгите ограничения намира хиляди почитатели и в България. Нещо повече - с нея навлиза и нов вид мода сред младежите, които все по-малко приличат на активни строители на социализма.

Милицията в големите градове започва да организира хайки срещу носителите на опасното течение и много от невинните младежи са пребивани в мазетатата на районните управления. На момичетата, осмелили се да облекат къси поли, се бият печати по краката, стрижат се дълги коси и се бръснат дълги бради на момчетата, а дори една по-разпасана риза или широк панталон може да навлече големи неприятности на притежателя им. "Непоправилите се" се изпращат за принудителен труд в тухларни фабрики из страната, а други направо се озовават в лагери, което често коства дори и живота им.

Преди време Божидар Витанов, един от оцелелите от зловещия концлагер в Ловеч, разказа пред "168 часа" за тези ужасни години. Едва 18-годишен, само заради това, че е слушал "упадъчна" музика, без съд и присъда попада под жестоките удари на тоталитарната система.

"Първо арестуваха брат ми през 1957 г. По това време той беше на 19 години, а аз на 14. Една сутрин чувам да се звъни и да се тропа на вратата. След малко нахлуха няколко униформени и цивилни с насочени пистолети: "Музика империалистическа ще слушате, откъде я взехте, къде е магнетофонът? Всичко ще си кажете!"

Майка ми плачеше, а баща ми обясняваше, че съм музикант, че свиря на цигулка, акордеон и китара и обичам музиката. "Ти не ни обяснявай! Ние знаем коя музика е разрешена и коя не!" Взеха магнетофона заедно с единствената ролка, която имахме, и повече не ги видяхме. По-лошото беше, че арестуваха брат ми да даде обяснения в милицията.Върна се чак след две години - закарали го в Белене", разказва Витанов, който е син на първия ни радиоговорител, за този мрачен период от живота си."

По-късно, още ненавършил пълнолетие, той също става жертва на самозабравилите се властници. "В периода 1959 - 1960 г. имах нещастието да бъда каран седем пъти в Столичното управление на МВР на ул. "Московска" 5 - обяснява Витанов. - Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т.н. За първи път ме арестуваха една съботна вечер, около 20,00 ч. в клуба на ул. "Гочо Гопин". Нахлуха много цивилни и униформени и ни накараха да си свалим панталоните, без да си сваляме обувките. Аз и неколцина младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола и ни закараха на "Московска" 5.

Влязохме в чакалнята и започнаха да ни викат един по един. Когато дойде моят ред, влезнах в стаята. Там имаше двама униформени висши офицери от МВР. "Сваляй бързо панталоните бе, копеле!" извика единият, дойде до мене и ме удари по лицето. Казвам: "Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил, панталоните са си мои." "Я го карай долу тоя!", каза другият офицер. Извикаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водеха към бул. "Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него врата, в която влязохме.

По много стълби надолу стигнахме до друга врата, а след нея до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха в нея. Мина доста време, сигурно беше след полунощ, когато се чу някакъв глас: "Всички да си свалят горните дрехи, да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете."

"После изщрака ключ: "Излизай!", извика някой. Изкараха и други. "Лягай! Вдигай краката!" Страшни писъци огласиха тъмницата. "Не викай, твойта мама, брой до 50!" Нещо плющеше. Викове и ругатни. Това продължи повече от час, докато дойде и моят ред.

Накараха ме да легна. Над мене се беше изправил цивилен мъж, с навити ръкави: "Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем." Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - неописуеми болки.

Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, срещах погледа му на убиец. "Ставай!", изкомандва палачът, целият облян в пот, но като се надигнах, силна болка прониза ходилата ми и паднах на колене. "Дай ръцете!" Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си събрани напред. "До 20 ще броиш!", нареди той. И започна да ме удря по ръцете. Боли много, но какво е това пред ударите по табаните. "Сега отивай в банята. До един час ще има преглед, който има някаква следа от боя, ще го бием пак!"

Накрая заради увлечението по модерната музика Витанов е затворен в лагера в Ловеч. "Бил съм общо седем пъти в мазето на "Московска" и биячите вече ме познаваха - спомня си той. - Към 1960 г. палачите станаха по-дръзки. Просто освирепяваха и удряха с бичовете по цялото тяло - гърдите, гърба и т.н. Последния път беше в края на 1960 г., но този път след побоя не ме пуснаха да си отида, а ме качиха в една кола и ме закараха в управление на МВР. Там прекарах новогодишните празници за новата 1961 г. Държаха ме 20 дни. Тогава навърших 18 години и станах пълнолетен. Изглежда това са чакали, но не съм и помислял да питам джелатите защо съм арестуван.

Между 10 и 12 януари 1961 г. ме закараха на гара София, в етапното отделение. Преспах там, а на сутринта ми сложиха белезници и ме качиха на влак, без да ми кажат закъде пътувам. Милиционерите, които ме охраняваха, непрекъснато се сменяха. Стори ми се, че някои от тях ме гледат състрадателно. Един дори ми свали белезниците и ми каза, че съм леко облечен и е трябвало да ми разрешат да си взема дрехи. Пътувах цели три дни и накрая пристигнах в Ловеч. Оттам в закрита кола ни закараха в лагера. Накараха ни да се строим в една редица пред някакви ниски помещения. Стояхме известно време така, а до нас милиционери, облечени с огромни шуби и с автомати.

Тази зима беше много студена, а бях облечен много леко и с обувки на бос крак. После дойдоха трима офицери и четяха имената ни от някакви папки и след всяко коментираха нещо тихичко помежду си. Един от тях започна да ни обяснява, че трябва да изпълняваме всички заповеди, защото в противен случай нямало друго наказание освен смърт. Трябвало да заслужим нашето освобождение с работа, да изкупим греховете си пред родината и така нататък... После единият от офицерите отиде някъде и донесе няколко дървени бастуна. След това каза на един от нас, мъж около петдесетте, че не е трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив). Накараха го да легне на снега по очи и започнаха да го удрят с бастуните. Жертвата им крещеше и молеше за милост, но те го удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика."

Постепенно обаче, някъде от края на 70-те години методите за борба с почитателите на западна музика стават по-рафинирани. Набляга се повече на ограниченията за излъчването й по държавните радио и телевизия, както и за изданията на "Балкантон". Умишлено не се канят и известни рок групи, които имат хиляди поклонници у нас. В стилово отношение се отдава явно предпочитание на "диското", в сравнение с рока и новопоявилия се хеви метъл. Смекчаването на мерките срещу "опасните" музикални стилове е донякъде продиктувано и от повсеместната "зараза" с тях. А много често между най-големите фенове вече са и децата на самата партийна върхушка. И това е логично, тъй като те имат и най-голяма възможност за достъп до записи от чужбина.

Но и като цяло започват да се появяват признаци за смекчаване на режима. Макар и само по веднъж седмично, се появяват някои специализирани предавания по радиото, а някои от казионните изпълнители пък изпълняват преводни парчета на известни състави от гнилия Запад.

За отбелязване е, и че през 80-те вече никой не преследва и хората за музиката, която слушат вкъщи. С появата на видеокасетофоните в някои от по-големите градове на определени места вече можеше и доста свободно да се слуша и гледа рок музика. В същото време някои от формалните забрани се запазват до самото сгромолясване на тоталитарната система у нас.