Тито към Кремъл: Не искам пари, а Пиринска Македония, за да върна Югославия в Източния блок. Заради разрива с Белград БКП отново разрешава забранени книги за българския произход на македонците

През есента на 1944 г. българите в Пиринския край и Вардарска Македония са подложени на нечувани репресии и гонения. Целта е да бъдат приобщени към признатата от Москва "македонска нация".

След провала на идеята за балканска федерация заради неразбирателството между Сталин и Тито истински поврат в политиката по отношение на Македония у нас извършва не друг, а Тодор Живков. Вероятно това е единственият въпрос, по който се осмелява да има собствено мнение, различно от позицията на Москва.

Нещо повече - той се гордее с него. За това свидетелстват документи от личния архив на бившия Първи.

През цялото управление на Живков отношенията ни с Югославия са много сложни и направо лоши. И логично българският партиен и държавен ръководител се оплаква от тях на Леонид Брежнев. А от разговорите между двамата става ясно, че Живков е имал огромни разочарования от западните ни съседи още от времето, когато е бил дясна ръка на Вълко Червенков.

Още при първото си посещение в Белград през 50-те години Живков осъзнава, че никой от югославските комунисти не иска да разговаря с него. Всъщност ръководителите на СР Македония Лазо Колишевски и Кръсте Цървенковски направо му поставят ултиматум да признае македонска нация и да се откаже от Пиринския край.

Години по-късно той разказва на Брежнев за следващата си среща с тях. "Какво лично мене ме разтревожи? На път от Берлин за София след конгреса на ГЕСП през 1963 г. Влахович, който водеше тяхната делегация, ме срещна в Прага и ме помоли да се отбия в Белград. Аз му казах, че бих могъл да направя това само ако бъда поканен лично от Тито.

Такава покана дойде и аз се отбих в Белград. Но какво се получи там? Тито мълчи. Даде думата на Цървенковски, който започна надълго и нашироко да ме занимава с македонския въпрос. Беше написал цял доклад, който четеше. Аз бях принуден да го прекъсна:

"- Вие затова ли ме поканихте, - казах аз, обръщайки се към Цървенковски, - за да слушам

вашите фалшификации на историята,

вашите изопачавания на съвременните факти." Между другото аз заявих на тази среща на Цървенковски пред Тито:

"Дори 50 пъти да ме обесят, няма да се откажа от българското революционно движение, от историята на България..." Така заявих, като подчертах, че съм дошэл в Белград, за да разговаряме като равноправни, и то в конструктивен дух, в дух на укрепване на дружбата и сътрудничеството между нашите две страни и народи. Трябва да кажа, че Тито запази спокойствие и се опита да заглади инцидента с Цървенковски. После обядвахме и при раздялата се целунахме."

Но това отношение на държавния глава е измамно. Впоследствие през септември 1956 г. Живков се връща в югославската столица начело на българска парламентарна делегация, която според предварителната договореност трябва да се срещне с Йосип Броз.

"С мен обаче Тито не разговаряше. Направено бе всичко възможно и най-демонстративно ми бе показано, че не желаят да разговарят с мен. Тито и другите разговаряха само с Георги Чанков, мъчеха се да влияят върху него... Аз обаче се държах достойно. Дадох на Тито да разбере, че по този начин

доникъде няма

да се стигне,

че не това е пътят за подобряване на отношенията между България и Югославия. По това време те говореха, че с Тодор Живков не могат да се водят преговори", изповядва тъжно Тато пред Брежнев за тази среща. Всъщност още оттогава Живков рязко сменя курса и започва негласно да се противопоставя на югославските претенции.

"В България никой не може да предизвика политическа ерозия - нито Румъния, нито Турция, нито Гърция, нито Западна Германия, нито Англия, нито Америка. Но Югославия можеше да предизвика ерозия Ето защо, ако ние не бяхме ударили сериозно по този въпрос, югославското влияние можеше винаги да ерозира нашата страна и нашата партия", казва той по този повод на Брежнев.

Бившият Първи се прави на умряла лисица пред македонския партиен ръководител, който през 1967 г. директно поставя условия за признаване на македонска държава, македонска нация и македонски език. Председателят на Съюза на комунистите в Съюзна република Македония и член на президиума на ЦК на Съюза на югославските комунисти Кръсте Цървенковски идва в Сандански на 19 май 1967 г. в резиденцията "Свети Врач" за срещата с Тодор Живков.

Там колегата на Тито поставя своите условия, но бившият Първи не дава никакви конкретни отговори. Вместо това той дълго коментира социалистическите успехи на страната, как се развива културата, какво е решил конгресът на ТКЗС-тата, как е необходимо да се признае ръководната роля на КПСС в Източния блок, за преустройството на живота у нас, за положението в Гърция, но нищо по въпроса за македонската държава, език и нация.

Така македонският партизанин си тръгва без никакви конкретни обещания, ако изключим това, че ще се увеличи обменът на литература между двете страни. Без никакви колебания българският първи секретар на БКП се ангажира, че ще се активизира книгообменът.

"Нека се договорим да отворим широко вратите в България за македонска литература и в Македония - за българска", казва правешкият комунист. Колегата му от Скопие обаче продължава с исканията си - да се спрат споровете в печата.

"Луди има и от ваша, и от наша страна", казва Цървенковски, като поставя условие македонският въпрос да не се дискутира писмено. Тук обаче бай Тошо дипломатично мълчи. Не споменава нито дума и при следващите настоявания на Цървенковски - да се реши въпросът за историята. Според него българите не са прави да смятат, че началото й е от 1941 г., защото започвала от ХIХ век.

Приятелят на Тито поставя въпроса и за македонско малцинство в България и "дава картбланш" на българското ръководство да определя политиката си към тях, но да остави Скопие да решава за българското малцинство в Македония.

"Ние не поставяме тоя въпрос като териториални претенции нито към вас, нито към Гърция. Ние знаем, че една промяна на границите е опасно нещо, може да доведе до война", завършва Кръсте Цървенковски пред Тодор Живков, който запазва мълчание.

Кой е гостът в Сандански?

Той е роден в Прилеп и още на 24 г. се записва в комунистическата партия. През 1941 г. е секретар на прилепския партизански отряд "Гоце Делчев". Интересното е, че едно от нелегалните му имена - Янко, съвпада с това, което е ползвал Тодор Живков. Другите две са Стево и Богомилски.

Политиката на Югославия за признаване на македонската нация никога не е преставала. Зад гърба на българския ръководител Тито поставя ултиматум на Леонид Брежнев да накара България да признае македонската нация и език, ако иска Югославия да се върне в лоното на социалистическия лагер.

Така

СССР ще нанесе съкрушителен удар на Запада,

казва шефът на КГБ Юрий Андропов пред лидера на КПСС. Съветското разузнаване дочуло, че ЦРУ е разработило план как да се разпадне социалистическият блок. КГБ излиза с контрапредложение към Белград. Тогава Тито отказва да получи финансова помощ:

"Аз пари не искам! Искам онова, което и в Академията на науките на СССР знаят, че е наше.

Искам си Пиринска Македония

Ако пък смятате, че Тодор Живков е незаменим, ще ви покажа човек, достоен за негов заместник - Борис Велчев. Върнете на Югославия Пиринска Македония, което още Сталин е смятал за редно, и федерацията е отново в социалистическата общност!"

Живков обаче своевременно информира съветското ръководство за разговорите и уверен в правилността на своята политика, се заема да даде решителен отпор на тези нагли искания. През юни 1978 г. БКП излиза с високопарна декларация до Съюза на югославските комунисти: “…ние предлагаме още сега, без отлагане, между Народна република България и Социалистическа федеративна република Югославия да се подпише тържествена декларация, с която двете страни да потвърдят отново принципа на ненакърнимост на границите, както и взаимния отказ от териториални претенции.”

Югославяните обаче си дават вид, че не я забелязват.

Затова на 15 юни 1978 г. Тодор Живков отива в Благоевград. Първия ще държи голяма реч. По същото време в Белград тече ХI конгрес на СЮК, на който съседите ще изложат от най-високата трибуна исканията си за Македония. Благоевград е под обсада. Униформени милиционери и цивилни от Държавна сигурност сноват из улиците и площадите, дебнат, слухтят нещо да не застраши величието, да няма нездрави прояви от страна на населението.

Кулминацията идва, когато Тодор Живков на градския стадион гръмогласно обявява: “Ние сме готови

да подпишем съвместна декларация,

с която Народна република България и Социалистическа федеративна република Югославия да потвърдят тържествено принципа за ненарушимост на границите и взаимния отказ от териториални претенции. Готови сме да сторим това незабавно, без всякакви условия и без всякакво отлагане. Стига югославската страна да е съгласна, лично аз съм готов още утре да отида в Белград, за да сложим с другаря Тито нашите подписи под такъв документ.”

Разбира се, въпреки своята помпозност партийното мероприятие не постига нищо сериозно в международен план. Но може би по-важни са скритите действия и промени в насоката на българската политика, които следват.

За първи път след 9 септември 1944 г. у нас започват да се издават книги, в които се говори за българския характер на населението в Македония. В тази връзка е запазена и кореспонденцията на Живков с влиятелни учени у нас, които подкрепят патриотичния му изблик.

Такъв е случаят с тогавашния председател на БАН акад. Ангел Балевски, който явно в отговор на желание на Живков му пише:

"Уважаеми другарю Живков, изпращам Ви списък на спрени в миналото книги. Някои са спрени по мое искане. Други обаче са "арестувани" с фантастични мотиви! Например, защото Гоце Делчев твърдял, че е българин." Новата линия на БКП остава непроменена до 1989 г., а веднага след разпадането на бивша Югославия през 1992 г. България е първата страна, признала Република Македония.

Още четете:

Да оставим скандала за името на Македония на други - не е наш спор

Ципрас: Дойде време да пеем щастливи песни на Балканите