В ТОПЛАТА лятна вечер на 14 юни 1925 г. столичният булевард "Витошка" както винаги е пълен с народ.

Моми и ергени се разхождат и си хвърлят палави погледи. Чичковци на средна възраст бистрят политиката по уличните кафенета. От близките дворове се чува детски глъч. От време на време профучава по някой автомобил, което създава усещане за динамика. Към 21,00 часа по булеварда с бавна, аристократична походка се движи висок, едър мъж, почти исполин.

Мъжът върви в посока от юг на север, пресича улица "Гладстон", където малка групичка градски безделници води някакъв безсмислен спор. Изведнъж зад тумбата изскача мъж, приближава се на две крачки до исполина и

изстрелва куршум

в главата му

Простреляният се свлича със страшна сила върху уличната настилка и повече не помръдва.

Убиецът побягва по улица "Гладстон". След него хукват един стражар и агентът, който охранява намиращата се наблизо къща на министър Янко Стоенчев. Преследването е кратко и безрезултатно. Когато минава пресечката на улица "Цар Асен", убиецът стреля по преследвачите и хвърля пистолета. Не улучва, но успява да разколебае двамата ентусиасти и да се измъкне. По-късно захвърленият пистолет е открит. Оказва се, че в него има 7 неизгърмяни патрона. Неизвестният извършител със сигурност е разполагал и с друг пистолет, а подхвърленото оръжие очевидно е добре отработен трик за заблуда на полицаите.

Около мястото на убийството скоро се струпва многобройна тълпа. Някои от присъстващите веднага разпознават жертвата. Това е войводата Панчо Михайлов от Щип, 34-годишен. У него е намерен револвер, който убитият не е имал възможност да използва, и 920 лева. Преди трагичния инцидент Панчо бил в компанията на 7-8 души, с които се разделил, и тръгнал да се прибира. Куршумът е проникнал зад лявото ухо и е излязъл през челото.

Смъртта е настъпила

моментално

Перфектно изпълнената мокра поръчка навежда полицаите на мисълта, че наоколо са се навъртали съучастници, но всичко това са само хипотези, доказателства за които така и не се намират.

Личността на Панчо Михайлов е сложна и противоречива. По време на войните той се сражава като командир на картечна рота. Бил е още учител в Македония, писател и поет, а след Първата световна война - главен счетоводител на мини "Перник". Поради конфликти с лидери на управляващите земеделци войводата напуска тази работа и през 1920 г. става член на ВМРО. На следващата година е вече кочански околийски войвода. С четата си води героични сражения със сръбски аскер и разплаква не една сръбска войнишка майка. От време на време преминава в България, където също проявява крайностите на своя характер.

Най-широка известност Панчо Михайлов придобива с превземането на Кюстендил на 4 декември 1922 г. Акцията е най-голямата демонстрация на ВМРО срещу правителството на БЗНС, което в търсене на сближение с Югославия започва борба срещу дейците на македонското освободително движение у нас. Към 5,30 сутринта на 4 декември чета от не повече от 300 души, командвана от Панчо Михайлов,

завзема града

като подчинява войската и администрацията. Част от македонстващите нападат затвора, откъдето освобождават само един техен съратник. Други завземат гарата, пощата и телеграфната станция. Комуникациите със столицата са прекъснати.

Към 6,30 откъм гарата по централната улица Панчо Михайлов дефилира на кон, придружен от многобройна охрана. Първоначално войниците се подготвят за стрелба, но след малко срещу тях наизскачват в разгънат строй около 150 добре въоръжени комити. Началникът на гарнизона дава заповед на войниците да свалят оръжието. Когато се прибират по казармите, четниците започват да претърсват града за федералисти. Арестувани са няколко предварително набелязани врагове на македонското дело.

В 12,00 на обяд Панчо свиква събрание на представители на всички партии в града, пред които авторитетно заявява: "Дошли сме не

да вършим зло

над града и населението му! Ние сме само македонски революционери и искаме да уловим и накажем известни личности, които убиват наши хора и които пречат на нашата революционна дейност за подобрение на участта и за добиване на свободата на поробения македонски народ." Избрана е комисия, която да замине за София и да преговаря за мирен изход от създалата се ситуация. Парламентьорите са изпратени със специален влак.Междувременно страстите се изострят. Панчо свиква митинг на централния площад в Кюстендил и надъхва тълпата срещу земеделското правителство.

През това време из цялата страна се формират въоръжени селски шайки за отпор срещу завзелите Кюстендил представители на ВМРО. В крайна сметка военният министър Коста Томов е изпратен да преговаря с окупаторите. Той е любимият министър на македонските революционери, поради което е много подходящ за случая.

Панчо Михайлов се среща с министър Томов на кюстендилската гара. След кратък приятелски разговор войводата обещава в 16,00 часа да изтегли своето паравоенно формирование от града. Така и става.

Четата се оттегля

завличайки със себе си 29 мъже и 4 жени. Редът е възстановен още същия ден.

Докато се разреши кризата, се появяват нови усложнения. София е наводнена от селяни. Управляващите стоварват вината за окупацията на Кюстендил върху намиращите се в затвора лидери на буржоазните партии. На 5 декември в София е подпален клубът на Демократическата партия. Пожарната идва навреме и потушава огъня, но след като си тръгва, демонстрантите отновозапалват сградата, която този път изгаря до основи. С това земеделският електорат получава удовлетворение за кюстендилското поражение и обстановката се успокоява.

В правителствените сводки събитията от 4 декември са описани като брутално нападение от страна на 3000 въоръжени четници, които устроили Вартоломеева нощ в Кюстендил. Това се оказва твърде различно от истината. Кюстендилци споделят, че комитите са се държали културно, без да нарушават правата на гражданите. С малки изключения, разбира се.

Кюстендилската акция и успехите на Панчо в сраженията със сърбите засилват влиянието му в организацията. Това не се харесва на мнозина, дори в собствената му организация. Поведението на своенравния войвода

предизвиква недоволство

сред някои от лидерите. В спомените си Иван Михайлов описва подробно кусурите на войводата. Бъдещият шеф на ВМРО обвинява Панчо, че твърде много задирял жените, че не спазвал дисциплината, че бил психически неустойчив и се е поддавал на мегаломания. Има и намеци за финансови злоупотреби. След смъртта на Тодор Александров Панчо е заподозрян в тесни връзки с групата около генерал Протогеров.

За всички тези прегрешения Панчо Михайлов е съден от "специален" съд. Естествено, той не присъства на "процеса". Вместо него специално подбрани четници свидетелстват в негова вреда. "Магистратите", назначени от ЦК на ВМРО, издават

смъртна присъда

на войводата. Тя е изпълнена публично в центъра на София на 14 юни 1925 г. На другия ден присъдата на Панчо е публикувана във вестник "Свобода или смърт". Очевидно легитимните правораздавателни органи в държавата признават "съдиите" от македонската организация за също толкова легитимни свои колеги.