Сигурно съм ви разказвал как когато бяхме някъде в средата на 12-ти клас Стамена Димова започна да ни преподава за Пенчо Славейков. Вероятно се занимавахме с неговите произведения поне 3 месеца, т.е. повече отколкото с всеки друг български автор.

Тя ни каза, че е сънувала, че той ще се "падне" на кандидат-студентския изпит. Помните - имаше само един по литература и един по история, а не като сега поне по два.

Та започна Стамена да ни разказва за Пенчо - биографията му беше така поднесена, че на пръв поглед скучното житие на един инвалидизиран поет се превърна във вълнуващ разказ за българин, който прави така, че цялата българска литуратура да навакса изоставането си.

Говорихме за Фрина, за мечтите, импресиите, картините от думи, съня за щастие, острова на блажените... за изключителното чувство, с което интерпретира народното творчество... за замръзналите реки, които ни очакват в живота...

Това бяха едни от най-вълнуващите часове по литература, които човек може да си представи.

От онези часове ми остана и спомен, че днес, на тая дата преди 152 години е роден Пенчо Славейков.

#ПомнимБГ

#ВечнаПамет

P.S. И от онези часове ми остана навика да гледам внимателно хората в очите, защото:

"Ти сляп си бил — и Омир бил е сляп,

но в тъмни свят от хилядите зрящи,

едничък само той е виждал ясно.

Не из очите погледа излиза,

а на душата из света светих."

*Коментарът е от фейсбук!