Ако проф. Юлия Кръстева не се беше съгласила да сътрудничи на Държавна сигурност през 1965 г., в най-добрия случай щеше да се пенсионира като учителка по френски език в старозагорската гимназия.

Тя нямаше да напише книгите, трудовете си по философия и семиотика и да се нареди сред най-великите умове на нашето време. Бъдещето й щеше да бъде отнето от тоталитарния режим. Да не говорим за ордена на Почетния легион, за Холберговата награда и за академиите във Франция, Великобритания и Съединените щати, чийто член е от години.

Светът просто нямаше и да чуе за нея.

А разкриването на връзката й с Държавна сигурност цели 27 години след падането на комунизма в никакъв случай не я уязвява, принизява или пък отнема от постиженията й.

Извадените днес документи само показват още веднъж как са живели хората в България през тези 45 години и каква огромна грешка допуснаха политиците в най-новата ни история.

Като първо позволиха на службите да прочистят досиетата веднага след демократините промени и, второ, не отвориха абсолютно всички архиви на Държавна сигурност веднага след 10 ноември 1989 г., както това се случи например в Чехия.

За да може у нас да продължават да извиват ръцете на стотици хора, други да бъдат държани в зависимост и изолация, трети да печелят и паразитират от всичко това, а стотици хиляди да стават жертви на елементарни милиционерски манипулации, както се случва и с т.нар. досие на проф. Юлия Кръстева.

Нека да оставим за малко настрана завистта, склонността си да търсим винаги пошли обяснения за чуждия успех и да погледнем фактите в очите. Първо, на всички трябва да е ясно, че в архива на бившата ДС има твърде много изфабрикувани досиета. Това произтича от практиката много офицери в тоталитарните години да симулират дейност, било от безсилие, било от престараване.

Няма да забравя как преди няколко години ми разказаха случай, който така и не е добил обществена известност до днес, за български натовски военен с извънредно високо звание и способности, който се сблъсква с непреодолими проблеми в кариерното си развитие точно заради такова изфабрикувано досие. Ето как ДС продължава да вреди, макар и "мъртва".

В случая с проф. Юлия Кръстева обаче нещата не стоят точно така, но от морална гледна точка, повярвайте, тя е абсолютно неуязвима. Двата тома от досието й, натъпкани с общо 250 страници, представляват по-скоро биографична справка за нея и семейството й, написана в характерната стилистика.

Липсват задължителните атрибути при вербовка - предложение, план, доклад за свършената работа. И което е най-важното, няма даже и едно писмено донесение, изречение, дума, буква, написана от Юлия Кръстева, като изключим две писма до баща й - лична кореспонденция, която милиционерите от ДС са откраднали.

Както отбелязва водещият офицер, "Сабина" (агентурният псевдоним на Кръстева) предпочита да подава сведения устно. Но дори и устно делото не съдържа нито една информация, която засяга трето лице и би станала причина за неприятности и репресии. По-просто казано, Юлия Кръстева не е натопила, нито предала никого. Или поне в това досие няма нито един факт, който да го потвърди.

По всичко личи, че тя е действала подобно на големия журналист и преводач Димитри Иванов. Елегантно е разигравала водещия си офицер от външното разузнаване, без да свърши никаква съществена работа за службите и да навреди на други хора.

И това се вижда отлично от разсекретените документи. Казвам го, защото всички сме виждали и обратния пример - отвратителни доноси, заради които хора са репресирани - пращани в лагери, уволнявани от работа, изселвани, мачкани - не само те, но и близките и децата им.

Виждали сме в същия архив много доноси, писани от всякакви хора, включително и от журналисти, които днес продължават да си работят същата работа, защото в България страдаме от синдрома на късата памет.

При проф. Кръстева обаче няма подобни документи. Тя се е съгласила да сътрудничи само за да замине да учи във Франция, което в годините на тоталитаризма ставаше извънредно трудно, ако не си дете на голям човек от партията (това само за сведение на носталгиците по соца), а след това е продължила да разиграва водещия офицер, за да не пострадат близките й в България.

В нейното семейство отлично знаят какво се случва с т.нар. "вражески елементи"; баща й полага много усилия, за да предпази семейството от репресии след 1944 г. и за това свидетелства отлично същото това досие.

Естествено, съвсем по милиционерски маниер, страниците на делото са преномерирани, за да може днес, когато няма нищо уличаващо за проф. Кръстева вътре, да останат съмнения, че някакви документи са манипулирани и може би извадени оттам.

Така че, мен ако питате, чудесно е, че този милиционерски епистоларен труд излезе наяве, защото единственото, което се вижда в него, е как в годините на тоталитаризма Държавна сигурност е репресирала и лишавала от бъдеще хората с различно от партията майка мислене.

И това, което трябва да направи проф. Кръстева в отговор, е да потърси отговорност. Иначе ще си ги влачим тези досиета още десетилетия напред.