Когато преди 7 години държавата започна да закрива покъртителните домове за сираци в цялата страна, имаше сравнително ясна стратегия как точно може да се случи това - децата да бъдат изведени от зоната на мизерия, глад и сексуално насилие и настанени в по-добра среда.

Друг е въпросът доколко успешно заработиха приемните семейства, които приютиха децата за по-дълго или пък до окончателното им осиновяване. Но дори и въпреки абсурда - социалните помощи за самотна майка да са само 300 лева на месец, а помощта за приемната мащеха на отнетите й деца - 700, няма съмнение, че закриването на домовете за деца е много голяма стъпка в правилната посока.

И ето сега идва ред държавата да се погрижи и за психично болните хора, които в 21-ви век, в страна член на Европейския съюз, обитават домове и клиники с по-отвратителни условия дори от вече закритите сиропиталища за сираци.

Цяло чудо е, че Европейската комисия не е открила наказателна процедура срещу страната ни заради липсата на адекватни грижи и създаване на по-добра среда за хората с психични разстройства.

В стотиците най-тежки случаи от тях мъже и жени лежат като при затворнически присъди по 10 години без прекъсване в психиатрични клиники. Десетки хиляди други периодично влизат за лечение в домовете, после излизат навън до следващата криза и после отново в клиниката, отново навън, пак криза и така до сетния им дъх.

Според официалната статистика над 140 хиляди в България страдат от шизофрении, тежки депресии и циклофрении. На всеки 100 хиляди души има почти 2000 психично болни.

В огромната част от случаите за тези хора не се грижи никой - близките и роднините им или въобще не живеят с тях, или са ги изоставили, присвоявайки си пенсиите им. Много често психично болните стават жертви и на имотната мафия, която ги оставя без дом.

Когато болните от шизофрения излязат от клиниката, всичко е наред в първите няколко месеца, докато не дойде моментът, когато спрат да пият лекарствата си. Тогава изпадат в кризи и влизат в различен тип конфликти със заобикалящата ги среда.

В такива случаи полицията почти няма право да се намесва, а принудителното им настаняване в клиники, дори и когато е повече от уместно, се оказва много сложна процедура.

Така психично болните се оказват в параграф 22 - чужди на целия свят, попаднали в капана на безразличие, некомпетентност, обикновена човешка простотия и необикновено нежелание на държавата да направи живота им възможно най-нормален - поне със строго установени правила и процедури.

И ето сега България започва поетапно да закрива психиатрични клиники и домове за умствено изостанали хора и да връща тези хора в нормална среда - при семействата им, при роднини и във временни центрове.

Възможно ли е обаче това? Ще проработи ли? Или ще сблъска фатално хиляди уязвими мъже и жени с неподготвения за среща с тях външен свят?

Почти навсякъде в Европа има специалисти, чиято работа е всекидневна грижа за психично болни, които живеят между останалите хора.

Всеки такъв служител на заплата отговаря персонално за по 10-15 души, като им оказва ежедневен контрол: Ти изпи ли си хапчетата? Плати ли си сметката за тока? Ами тази за парното? Как се чувстваш днес? Всичко наред ли е? Някой притеснява ли те по някакъв начин? Имаш ли си храна в хладилника? Какво ще правиш следобед?

Идеята е същата система да се приложи и у нас в периода 2018-2021 г. Големият проблем обаче е, че в България няма достатъчно специалисти, за да се случи това. Остър е дефицитът от психолози, психиатри, рехабилитатори. Огромна част от семействата също са неподготвени да полагат тези специфични грижи.

Сериозен проблем е и че реално във външния, враждебен за тях свят, ще попаднат десетки хиляди уязвими мъже и жени, които в момента с много усилия са адаптирани към живот в специализираните клиники и домове. Сега трябва да се положат огромни усилия, за да се пренастроят те към битието на света зад оградата на психиатрията.

Така че намеренията на държавата са чудесни, но има огромен риск, ако се окажат преждевременни и необмислени, да предизвикат сериозна катастрофа между всички тези болни хора и неподготвеното за близка среща с тях общество.