Италия одобри единодушно Истанбулската конвенция още през 2013 г., а от година и половина узакони еднополовите съюзи

ЕДИН български феномен ме шокира всеки път, щом се върна в родината - тоталната липса на хора в инвалидни колички по улиците и заведенията. Ако бях чужденец, който минава през България, сигурно щях да си кажа – ей, в тая страна няма инвалиди, всички са здрави и прави. Но знам, че не е така, и че те, както и хилядите възрастни хора, които не могат да изкачват стълби, просто са осъдени на пленничество вкъщи от своето общество. То протестира и дискутира разпалено за всяко отсечено борче, за правата на животните, може ли родилка да кърми в мола, да се признаят или не правата на джендърите. Но никой не подбужда дискусия защо България продължава да държи трудноподвижните хора като затворници без присъди в собствените им домове.

Даже напротив – много българи, с които съм говорила, смятат ситуацията за нормална, защото “няма как да се промени”. По същия начин всички смятахме за нормално през комунизма, че не можем да пътуваме на Запад.

През последните 23 г., откакто живея в Италия, се промениха доста неща в България – изградиха метро, отсечки от магистрали и най-вече безброй молове, някои по-бляскави от италианските. Продължавам да се стъписвам обаче, когато и днес влизам в нови обществени сгради без асансьори, в поликлиника без асансьор и без ескалаторно устройство на стълбите за инвалиди, когато се качвам в автобуси без платформи за инвалиди, когато вървя по тротоари без склонове по бордюрите за инвалидни колички. За тоалетни за инвалиди в обществените сгради не си струва да се говори, защото и бездруго нуждаещите се не биха стигнали до сградите.

За една страна съдят дали е цивилизована не според нейния БВП, а според отношението ѝ към хората в неравностойно положение. Е, България в този аспект е един век назад.

Всеки българин познава поне 7-8 души – приятели, родители, баби и дядовци, които понякога не напускат и с месеци блоковете си без асансьори, не могат да ходят на зъболекар, не общуват с близките си, защото не могат да излизат от вкъщи. Не знам каква е статистиката, но сигурно става въпрос за стотици хиляди души. В България да си възрастен или инвалид, не е природа, а доживотна присъда. В Италия например при всяка новострояща се сграда над 3 етажа е задължително да има асансьор. Ако е под 3 етажа, е задължително монтирането на ескалаторен механизъм към парапета. В моята кооперация в Рим заради 3 стъпала преди асансьора ни задължиха

да монтираме

наклонена пътека за инвалидни колички.

Много от вековните сгради в Рим са без асансьори, но са сложени допълнително там, където е възможно. В противен случай се прикрепват ескалаторни механизми за инвалидни колички, дори да живее и само един човек с проблеми в придвижването.

Апартаментите в сгради без асансьор са поне с 30% по-евтини, дори да са престижни и в центъра. Много често ще видите в Италия как шофьори на автобуси слизат и спускат ескалаторните устройства, ако на спирката има инвалид с количка. Улесненията за инвалиди дори не се забелязват, защото са част от пейзажа. Инвалиди с колички се возят сами в градския транспорт, влизат в музеите, църквите, университетите, кооперациите, ресторантите. И Италия никак не е сред отличниците в това отношение в развития свят.

Ужасно тъжно е човек да чете как демократичната от 27 г. България, която иска да е част от отвореното общество, дискутира дали да се дадат права на джендърите, дали да се признае легализиране на връзките на хомосексуалните двойки. В католическа Италия Истанбулската конвенция, която така странно буни българските духове, беше ратифицирана единодушно още през 2013 г. - Рим беше сред първите 5 в Европа, които направиха това.

В Италия, която се смята за люлката на християнството, вече от година и половина еднополовите двойки сключват т.нар. граждански съюз, което е равносилно на граждански брак, но без право на осиновявания. Дебатите преди това бяха дълги и страстни, но предишното правителство на Матео Ренци успя да ги изведе до успешен край в парламента. Стотици хомосексуални двойки, включително и трансджендъри се възползваха от новия закон.

През 2015 г. католическа Италия излезе и от списъка на страни от ЕС, където “стерилизацията” е задължително условие за промяната на пола в документите. Познайте кои са те? България, Румъния, Литва, Латвия, Чешката република, Словакия, Словения, Кипър, Финландия (според изследване на сп. “Икономист”). Т.е. в тези страни, ако си например с мъжки полови органи, но се чувстваш жена и искаш да се пишеш жена по паспорт, трябва да се подложиш задължително на операция за отстраняване на мъжкия полов орган. В Италия обаче нещата се промениха, след като преди 3 г. присъда на Конституционния съд постанови, че подобно условие не е задължително. Така бе отворен пътят за всички останали трансджендъри. В много области има информационни гишета, които им осигуряват и легална помощ.

Когато за пръв път при идването си в Италия чух, че има Министерство на равните възможности (сега е отдел в Съвета на министрите), си помислих - колко са изостанали италианците. Казах си - щом имат такова министерство,

значи имат

проблем

Потупах се по рамото като българка, мислейки си, че щом нямаме такова министерство, значи нямаме такива проблеми. После си дадох сметка, че в Италия просто има орган, който съблюдава строго да няма и най-малката дискриминация на жени, мъже, хомосексуалисти, трансджендъри и всякакви други.

Последното завоевание в католическа Италия е законът за т.нар. биологично завещание, който тези дни влезе в сила. На Ботуша евтаназията е забранена. Всеки италиански гражданин обаче вече може приживе да подаде декларация в общината, в която да напише на какви терапии в болницата иска или не иска да бъде подлаган, в случай че се озове в ситуация, в която е неспособен да изрази волята си. Всеки лекар е задължен да се съобрази с желанието му.