B частния бизнес, където съотношението между резултати и заплащане е възможно най-хармонично и логично (макар и понякога с жестоко отражение върху човешки съдби), колкото повече печелиш, толкова по-голяма заплата получаваш.

И обратното: когато бизнесът не върви и резултатите стават нулеви, а по-късно и отрицателни, заплатата ти постепенно се намалява, а след фалита оставаш на улицата без работа. И отиваш в бюрото за социални помощи.

В българското Народно събрание обаче е точно обратното. Колкото по-слаби са ти резултатите, толкова по-голяма заплата инкасираш в края на месеца. Колкото по-ниско е доверието на обществото в теб, колкото повече циклиш в неумението да пишеш добри закони, да създаваш успешни регулации и механизми за прилагането им, толкова по-дебели са цифрите във фиша за месечното възнаграждение.

Mоже да се каже, че в българското Народно събрание е като в приказката "Алиса в Страната на чудесата" - случват се уникално причудливи и често лишени от логика действия.

Между нашия парламент и чудесното английско фентъзи обаче има две много съществени разлики. Първо, "Алиса в Страната на чудесата" си е приказка, при това написана не просто от успешен мечтател, а от младия, но успял професор по математика Чарлз Доджсън след разходка с лодка с деца по река Темза в далечната 1862 г.

Tочно обратното е в българското Народно събрание. Там крайният резултат е абсурден, но намеренията зад него са си съвсем реалистично сериозни. И второ, но не по значение: в "Алиса в Страната на чудесата" доброто и добрите поне на финала побеждават, а в нашия парламент печелят почти винаги посредствеността и зле прикритият лобизъм.

И колкото по-зле се случват нещата в държавата, и колкото повече расте недоверието в Народното ни събрание, толкова повече растат заплатите на депутатите.

Ако не ми вярвате, ето и малко доказателства, които всеки може лесно да провери. През 2001 г. средната депутатска заплата е 783 лева, а неодобрението към народните представители вече набъбва на 66 процента.

9 години по-късно - през 2010 г., доверието в парламента вече е паднало на 25 процента, но депутатската заплата за сметка на това е станала почти тройна - средната е 2037 лева.

Какво се случва 8 години по-късно?

Подкрепата към народните представители удря тотално дъно - социологическите агенции отчитат едва 8 процента. Най-отзад на опашката. Дори и след крайно неуспешните институции на съдебната система и на полицията.

Cривът обаче е само в доверието. В заплащането - точно обратното - нови и нови върхове и постижения. Депутатите си гласуват почти 300 лева увеличение на заплатите на калпак и сумата под която се разписват в края на месеца вече скача на 3540 лева. Това, естествено, за редовия народен представител - без добавки за участия в комисии, трудов стаж и т.н. Но за редовия пенсионер дори и тези числа са крайно далечни галактики.

Пансионерите, така или иначе, кучетата ги яли, както се казва, но само припомням с какъв гигански зор и след десетина години протести и чакане учителските заплати и тези на полицаите бяха увеличени с по 60-80 лева на месец. За лекарите въобще няма да коментирам.

А в деня, в който крайно неуспешните български народни представители си индексираха паричките, български съд възстанови на работа кмета на Септември - онзи същият, който бе арестуван за роднински и лични далавери.

Но този малък детайл е само като един незначителен щрих към хаоса и беззаконието в България, за които огромна вина и отговорност носят и депутатите.

Пътят към ред, законност и успех пред България със сигурност ще е труден и дълъг, но едно е сигурно - докато народните ни представители продължават да си вдигат заплатите, със сигурност няма да се оправим.