Съученик му чупи носа и го обезобразява за цял живот.

Позволявам си да потвърдя, че един творец, ако не е чудат, особняк или поне с такава слава за личността си, никога няма да стане велик талант", по този начин Микеланджело описва себе си. Според учениците му той бил скромен. Често си лягал с дрехите, не харчел тоновете пари, които получавал. Но едно е сигурно - Микеланджело е бил наясно с това колко голям талант притежавал.

"Защо изпращате глупци да оценяват работата ми?", троснал се той веднъж.

През 1488 г. младият Микеланджело попада в ателието на майстор Доменико Гирландайо. Тук за пръв път се сблъсква със завистта, която наред със славата ще го съпътства през целия му живот. Работейки върху копие от картината „Изкушението на св. Антоний” от немския художник Шонгауер, той отива на рибния пазар, за да пресъздаде от натура хрилете и люспите на рибите. Копието е толкова успешно, че събужда завист у неговия учител и той го излага за продан с надпис „Картина от ателието Гирландайо”, без да дава кредит на младият си ученик.

След това е изпратен от семейството си да учи при Лоренцо ди Медичи. Известен факт е, че Медичи е практикувал кабала, което обяснява защо Микеланджело толкова смело е вградил еврейските идеи в тавана на Сикстинската капела.

Неговият талант накарал всички ученици при Лоренцо да му завиждат. Неговият остър език ги дразнел. Затова един от съперниците му решава да му разбие носа, пореден акт на омраза към твореца. Ударът е толкова силен, че костта на Микеланджело се пука. Това фатално нараняване обезобразява лицето на младежа и променя неговия характер за цял живот: всички огледала му показват едно обезобразено лице, смазания нос сред благородните му черти.

Твърди се че вече в зряла възраст, Микеланджело се запознал с Леонардо да Винчи и двамата светкавично се намразили. Дори не можели да стоят заедно в една стая.

Необикновеният талант на младия скулптор обаче направил силно впечатление на Лоренцо Великолепни и той му отворил широко вратите на своята резиденция.

В това почти вълшебно място Микеланджело се запознал с всички велики мислители на своето време, научил много за изкуството и покровителството и се докоснал до древната научна мисъл и изкуство.

Лоренцо бил първият покровител на Микеланджело и което е по-важно, той се превърнал за него в баща. За съжаление през 1492 г. Лоренцо умрял и Микеланджело трябвало да напусне градината със скулптурите и маестро Бертолдо. Това много го разочаровало и той дълго време нямал вдъхновение за работа. През това време Микеланджело се преселил временно в света на мъртвите в манастирската болница "Санто Спирито" във Флоренция. Там той правел дисекции на мъртвите, които били докарвани в болницата.

Следващите години геният прекарал в Рим, където създал "Бакхус" и "Пиета". Пет години по-късно триумфално се завръща във Флоренция с "Давид".

Всички искат Микеланджело да работи за тях. През 1505 г. могъщият папа Юлий II , известен със светските си възгледи, нарежда на ваятеля да се върне в Рим и му поръчва надгробния си паметник. Този проект слага начало на дългогодишните бурни отношения на Микеланджело с папите от рода Медичи.

Според свидетелства от онова време той е бил саможив човек, затворен в собствения си душевен мир, известен с избухливия си характер. Живял е скромно, ядял и пиел малко, почти не спял, въпреки че бил най-богатият художник за онова време.

За разлика от другите художници от неговата епоха като Леонардо и Рафаело, той не се обличал модерно и носел прости, работнически дрехи и обувки. Говори се, че дори не се събличал, когато лягал да спи.

През 1532 г. , 58-годишен, Микеланджело среща Томазо де Кавалиери, красив млад благородник, на когото посвещава остатъка от живота си. Пише за него многобройни любовни сонети и му праща рисунки. Приятелството им продължава 32 години. Всъщност Микеланджело умира в ръцете на Томазо.

С напредването на възрастта си Микеланджело работел повече в сферата на архитектурата и изобразителното изкуство. На 80-годишна възраст започва работата си по "Пиета Ронданини", която се смята за най-духовната му работа.

Последните си дни той прекарва самотен, с наранена гордост, нещастен. Но все пак работи. До последната седмица на своя дълъг живот. И пише своята лирика:

Роденият към смърт отива.

в бега на слънцето и дните

твар земна не остава жива.

Без сладостите и злините,

без дарби и без слог висок,

без потеклото на дедите

сме сенки денем, дим във мрака.

А хора като вас със всяка

тъга и радост бяхме ние;

но след като смъртта ни скрие,

земя сме мъртва, мълчалива.

Роденият към смърт отива;

очите наши бяха цели,

със зрак във всяка кухина,

а днес са празни, почернели –

на дните станаха храна.