Kaк някои намират кураж да станат щастливи въпреки трудностите

Да направиш пирует в живота, когато всичко изглежда загубено или пък улегнало и скучно до болка, не е работа за всеки.

Колко са тези, които намират щастието, след като паднат в бездна? А колко биха се втурнали да променят ежедневието си, ако разберат, че им остава 1 година живот? Но защо трябва да чакаш да стане 12 без 5, за да направиш за 5 минути онова, което мечтаеш да ти се случва винаги?

Стив Джобс казваше, че смъртта е най-мощният двигател в живота му и че именно той го е карал да действа и да променя. Единственото сигурно нещо е, че ще умрем. За всичко останало в живота може да се спори и дискутира. Единственото нещо, което не може да върнем, е времето, така че няма смисъл да го пилеем заради страховете си.

Никога досега на Запад, вкл.и в Италия, не е имало толкова хора, които в мирни времена искат качествено нов живот като след края на война. Тук съвсем не става въпрос да смениш една работа с друга, един партньор за друг, а да преминеш от единия бряг на реката на другия, за да гледаш от различна перспектива живота, който тече по нея.

Някои нямат кураж да променят хоризонта си. Други обаче решават да се откажат от всичко постигнато и да започнат от нулата на 40 или 50 г. Да смениш закостенелите си навици в напреднала възраст, тъй като в един момент те подлудява монотонността, или пък да спреш веднъж завинаги да се оплакваш от липса на всичко и да го потърсиш в друга държава или в качествено различна среда, започвайки от нулата - мотивите за острия завой в живота може да са най-различни.

Много често внезапната болест и съзнанието за собствената ти крехкост в този момент са най-мощният детонатор на волята за тотална промяна.

Клаудио напусна банка и обиколи 44 държави

КЛАУДИО ПЕЛИЦЕНИ е от град Пиаченца и е роден през 1981 г. Той е завършил специалност “Финансови пазари” в най-авторитетния икономически университет в Италия – миланския “Бокони”, и работи в банка в Милано. Погледнат отстрани, има всичко необходимо за перфектен живот.

И въпреки това Клаудио не е щастлив. Всяка вечер се връща с влака от Милано в Пиаченца, където живее, и размишлява как животът му е лишен от радост – той отговаря на очакванията за щастие на другите, но не и на самия него. Една вечер, наблюдавайки Паданската долина през прозореца на влака, Клаудио просто решава, че не може повече да живее, следвайки принципите за щастие на другите хора. Хрумва му да се откаже от всичко и да започне да пътува. И това – въпреки че е болен от диабет тип 1, което значи, че се нуждае от преливане на инсулин по няколко пъти на ден.

Клаудио е решен да търси щастието си чрез терапията на пътешествията. Как реагират близките му? Брат му, който е инструктор по водолазен спорт, го предупреждава за рисковете от това да пътуваш сам по света. Майка му е притеснена до крайност. Баща му, шеф на важна компания, разбира решението му, въпреки че желае синът му да е на постоянна работа в банка. Така през 2014 г. Клаудио предприема пътя към щастието си – неотдавна той издаде и книга в Италия, в която описа как в крайна сметка стига до него.

Като начало Клаудио Пелицени напуска работа, продава колата си и събира 13 000 евро. Поставя си задача да живее с 15 евро на ден където и да се намира. Предприема 1000-дневна обиколка на света, през която обикаля 44 страни и 5 континента. Никога не се качва на самолет. За да пътешества евтино, се придвижва предимно на автостоп и много често моли другите хора за храна.

Работи непрекъснато, за да може в замяна да получава подслон. С тази цел се записва в сайта Workaway. Така, работейки като зидар, рецепционист по пансиони, готвач, моряк, земеделец, успява да си осигури храна и място за спане. Създава и свой блог, в който споделя преживяванията си и по-късно започва да си сътрудничи с туристически агенции срещу реклама. Целта му е да покаже, че въпреки болестта си води напълно пълноценен живот.

Клаудио пътува евтино не за да пести пари, а за да трупа нов вид преживявания. Целта му е да намали темпото и да се наслади на онези неща, които иначе обикновеният турист не вижда при пътуването си. “Туристът не забелязва нещата между една и друга дестинация, а именно те са изключителното.” При 50-дневното си пътуване с товарен кораб между Австралия и Северна Америка започва да пише книгата си, която публикува, след като се връща в Италия.

Най-трудният момент от околосветското пътешествие е, когато през януари 2015 г. е в Бангкок и узнава, че баща му е починал. Прекъсва обиколката си и се връща у дома, а три седмици след това продължава обиколката си от точката, в която го е прекъснал. Най-щастливият му период е, като отива доброволец в дом за сираци в Непал.

Връщайки се в Италия, Клаудио се чувства нов човек. Издава книгата си, която бележи успех. Започва да организира пътешествия за групи. “Каква е поуката от моята история ли? Че не е казано, че трябва да оставиш работата си и да заминеш за някъде, а просто трябва да се запиташ дали си щастлив и дали следваш мечтите си. И да се бориш - не трябва да се влияеш какво очакват другите от теб, за да не съжаляваш за ненаправените неща”, казва Клаудио.

Симона Ацори - художникът балерина без ръце

СИМОНА АЦОРИ е родена в Милано през 1974 г. без ръце. Още на 4-годишна възраст започва да рисува с краката си, а на 6 г.се записва на курс по класически балет. 9 г. по-късно става част от Асоциацията на художниците, които рисуват с уста и крака.

Години по-късно подарява на папа Йоан Павел II портрета му, който е нарисувала с краката си. Симона е завършила визуално изкуство в Университета на Западно Онтарио, Канада, и участва непрекъснато в различни изложби по света. Безръката художничка следва непрекъснато и другата си страст – по танца. Тя участва в многобройни конкурси и фестивали за балет.

Симона е честа гостенка на предавания и шоута по италианската телевизия. Тя има и собствено балетно шоу, в което танцува с известни международни балетисти. Симона е водеща на срещи с мотивационен характер на много банки, големи компании и организации.

През 2014 г. танцува във Ватикана пред папа Франциск, на когото подарява картина, на която е изобразен. “Господ поиска да съм без ръце и аз съм му благодарна - казва Симона. - Винаги съм мислела, че вярата ми помага да дам смисъл на нещата. Винаги съм вярвала,че дори фактът, че съм родена без ръце, означава, че Бог ме е нарисувал така – не с нещо в повече или по-малко, а просто така. За мен това е началната точка, стартът, така че не мисля какво нямам – за мен подобна мисъл няма никакъв смисъл.”

Много често другите питат Симона дали тя кори Бог, че е отредил за нея тази съдба. “Мога само да кажа, че Господ ми е дал много начини за комуникация с другите и затова ще му бъда винаги благодарна.”

Преди няколко години Симона губи и майка си. “Тя инвестира целия си живот в мен и сестра ми. Със сигурност никой не може да ми отнеме спомените и уроците, на които ме научи”, споделя Симона.

Преди няколко години и тя издаде книга за живота си. “Аз съм щастлива, невъздържано, безсрамно щастлива”, казва Симона. Една от любимите фрази, които цитира в книгата си, е “Ръцете й останаха на небето, но никой не направи от това трагедия”. “Защо често се идентифицираме с това, което нямаме, а не гледаме онова, което притежаваме? Много често ограниченията не са реални, а са само в очите на онзи, който ни гледа. Животът ми не е приказка. Той е спектакъл.”

Роднина на Версаче покори спорта след тежка катастрофа

ДЖУЗИ ВЕРСАЧЕ е родена през 1977 г. в Реджо Калабрия и както подсказва фамилното й име, е роднина на Версаче. Нейният баща Алфредо е братовчед и на Донатела Версаче и братята й - Санто и покойния Джани Версаче. Джузи е красива и чаровна брюнетка, която като други роднини от фамилията се занимава с мода до фаталния 22 август 2005 г.

Тогава, връщайки се вкъщи по мократа заради проливен дъжд магистрала Салерно - Реджо Калабрия, катастрофира тежко. Губи и двата си крака на 28-годишна възраст. Изпада в дълбока депресия и в бездна от всякаква гледна точка. Благодарение на близките и на силния си характер успява да изплува от нея – през 2007 г. тя започва да шофира отново с помощта на изкуствени протези от въглеродни фибри. Започва да се състезава на пистата – става първата италианска атлетка в историята, която тича с два отрязани крака. Постига национални рекорди в бягането на 100 и 400 м.

През 2013 г. написва автобиографията си “С главата и със сърцето си можеш да стигнеш навсякъде”. През 2014 г. Джузи печели дори италианското издание на тв шоуто “Танцувайки със звездите”.

С двете протези вместо крака Джузи Версаче е по-очарователна и силна от всякога. След победата си тя става и водеща на няколко тв предавания. Освен това продължава да жъне успехи и по параолимпиади в бяганията на къси разстояния.

“Спортът е терапия за всички – помага ти физически да изразходваш напрежението, а психологически те прави по-силен”, казва Джузи.

Днес тя разделя живота си на преди и сега. “Мисля, че в живота на много от нас има преди и сега. В някои случаи, като моя, границата може да е травматична. В други случаи пък просто човек решава изведнъж да смени посоката. Мисля, че важното е никога да не се обръщаш назад, никога да не живееш, упреквайки се за ненаправеното. Както казвам и в книгата си – вчера е минало, утре е загадка, а днес е дарът, с който разполагаме.”

Джузи е убедена, че от трудните моменти в живота си всеки може да се сдобие с по-голяма сила и да погледне на живота с нови очи.