Сифилисът е остра заразна болест, предавана по полов път. Оставя тежки поражения, обезобразява и понякога е фатална. Такава е за Христофор Колумб, Джордж Вашингтон и Наполеон Бонапарт.

През Възраждането огнището на сифилиса е Влашко. Разпространяват го “уруспии”, синоним на проститутки. Има документи, в които нашата емиграция си разменя полезни съвети как да се изцери от тази напаст. Сред жертвите е поетът Димитър Великсин.

Неговото истинско име е Драгой Великов. Роден през 1840 г. в Браила, той е син на преселници от Сливен. Учи в румънско, после в гръцко училище. През 1861 г. завършва Браилската мъжка гимназия. Пише стихове на български, румънски и френски език. Димитър Великсин е литературният му псевдоним. За него Ботев казва в кафенето на Ганчо Габровеца: “Аз съм поет по душа, Великсин е поет по изкуство.”

Фатална французойка променя живота на поета. Адел Омер дьо Ел е съпруга на френския геолог и пътешественик Ксавие. Те са повече романтични скитници, отколкото порядъчно семейство. През 1835 г. двамата заминават за Цариград, по-късно отиват в Гърция. През 1838 г. са в Русия, където талантливият геолог има щастието да открие желязна руда край Днепър. Ксавие украсява гърдите си с ордена “Св. Владимир”, а Адел краси аристократичните салони на южноруските градове.

Тук Адел среща наказания да служи в кавказките полкове поручик Лермонтов. През август 1840 г. между двамата лумва изпепеляваща любов. Тайни срещи се редуват с опасни преследвания, бурни нощи - с тихи мигове на щастие. Скоро французойката заминава за Крим, а Лермонтов тръгва по дирите й. Романът продължава в Ялта.

Има версия, че дуелът между Лермонтов и Мартинов е тъкмо заради Адел Омер дьо Ел. На 15 юли 1841 г. двамата застават един срещу друг край Пятигорск, за да решат с пистолети чия ще бъде чаровницата. Първи стреля майор Мартинов и поставя оловна точка на интригата.

През 1845 г. в Париж излиза книгата на Адел “Блянове на пътешественика”. Тя попада у Димитър Великсин. Омаян от бляновете, българинът има шанса да се срещне с французойката. През пролетта на 1868 г. поетесата пристига в Галац на гости на сина си Едуар. Той е представител на Франция в Дунавската комисия и редактор на в. Revue de la Roumanie.

“Моят син има за приятел един млад български поет - Димитър Великсин, разпален патриот с благородно сърце, който горещо обича своя угнетен и нещастен народ”, пише вече посребрената Адел.

В Галац поетесата и нейният поклонник общуват около година. Великсин й посвещава “Сонет за госпожа Адела Хомер де Хел, отлична французка поеткиня”. Поместен е на български и френски на 16 март 1869 г. в букурещкия в. “Народност”.

След Освобождението Великсин обитава разкривена дървена къщурка на ъгъла на улиците “Славянска” и “Преслав” в София. Десетина години живее като пустинник в центъра на столицата. Поразен от сифилис, отбягван от всички, отива на лечение в чужбина. Издъхва в парижка болница през ноември 1896 г.

След смъртта му Иван Вазов минава край запустелия дом и разказва: “Допреди няколко месеца често излизаше от тая къщица един застарял човек, дебел и къс, с голяма бяла брада, която се спускаше от едно червеникаво, изприщено и сипаничаво лице, без никакво особено изражение, но крайно оттласкателно по своята физическа безобразност.”

Тук Вазов снема шапка и добавя: “Тоя човек беше Димитър Великсин, поетът.”