“Ще въстанем, пък каквото Бог покаже”, отсича младежът, заел мястото на Левски в организацията

* Статията е откъс от книгата на доц. д-р Георги Кокеров “Стефан Стамболов. Създателят на модерна България”.

През пролетта на 1874 г. Стамболов напуска Одеската семинария, преди да завърши и се посвещава на Революцията, на борбата за освобождението на България. Той е твърдо убеден, че България трябва да бъде свободна и това може да се постигне само с революционна борба. След като напуска Одеса, Стамболов отива в Румъния с цел да се включи в Българското национално-освободително движение. Това не става просто и лесно.

През юли 1873 г. като пътуват за лятната ваканция, Стефан Стамболов и Иван П. Семерджиев носят писмо от юнкера Георги Обретенов до брат му Никола Обретенов. В това писмо според проф. Александър Бурмов има препоръка и гаранция за Стамболов за приемането му в революционните среди. Младостта, силно развитото чувство на национализъм и солидната теоретична подготовка тласкат младия Стамболов в Революцията.

Все още не е ясна и проучена ролята на граф Н. П. Игнатиев в тези действия на Стефан Стамболов, защото всички негови бъдещи действия и поведение говорят за подобна зависимост. Сред революционната емиграция в Румъния

бързо се налага

и заема

лидерско място

Когато Стамболов пристига в Румъния, революционната организация, по същество, е напълно разбита. Стройната и строго организирана Вътрешна революционна организация се е крепяла на силата, обаянието и способностите на Васил Левски. Това е нормално за тайните организации. Строгостта и наложената желязна революционна дисциплина правят от тайната организация стоманен меч, подготвян за революционен удар. Оказва се, че така организираната система има сериозен недостатък, който не е забелязан. След залавянето и екзекуцията на Дякона организацията престава да съществува. Местните комитети спират всякаква дейност.

За състоянието на Вътрешната революционна организация след смъртта на Васил Левски Антон Страшимиров пише: Васил Левски е самороден колос

И няма съмнение, че заместването му ще е било много трудно. Но трескавият темп на нашето възраждане – национално възбуждане – не е позволявал да се догонва нуждата от зрели по възраст ръководители. В борческите редове е бликнал неочаквано многочислен кадър от интелигенти. Така за заместник на Васил Левски не е бил удобен доморасъл човек, какъвто е бил “Дяконът”. А види се нямало е налице такъв възмъжал интелигент, който да се нагърби с всичките физически и морални трудности на нелегалното организаторско кръстосване на обширните български области в Европейска Турция. Опитът с един интелигентен българин – бесарабец (заловен в Сливен от турците, но после освободен като руски поданик) е завършил много печално: Човекът бил вече с руски нрави и още в началото на своята апостолска дейност

се провинил в сексуално увлечение, та се е провалил непоправимо (според тогавашната битова строгост у нас).”

Не е ясно кой е този бесарабски българин, за когото пише Антон Страшимиров. И Страшимиров не дава никакви пояснения или повече подробности, в литературата няма следи за него.

Човешките качества на Васил Левски са такива, че трудно може да се намери негов равностоен и достоен заместник.Той смята, че революционерът трябва да се посвети на Революцията, да я приеме като мисия, съдба, съдържание на живота му. По-късно ще се появи понятието професионален революционер. Левски смята, че революционерът трябва да бъде като духовните лица, посветили се на религията, на Православието.

Самият той в личния си живот е бил скромен, благочестив, внимателен и благороден в отношенията с хората

В същото време е изисквал строго спазване на революционната клетва, на дисциплината и тайната. С поведението си е внушавал респект и безпрекословно подчинение. В Организацията е бил суров и непреклонен, държал на революционните принципи и желязната дисциплина.

В писмо до Любен Каравелов пише “Байо Либене, дочувам, че ти и оная лудетина Ботйова сте решили да докарате миризливия казашки ботуш в Булгарско. Ако туй е тъй, то аз с моите кунки ще ви отрежа чепките.” От тези редове, написани с ръката на Дякона, се разкрива революционерът и ръководителят революционер Левски. От всеки ред лъха сурова решителност и непримиримост. Левски не допуска да се нарушават революционните принципи и да се влиза в каквито и да било връзки с Русия. Той не допуска в светия олтар на революцията да надничат или влизат чужденци, още повече Руската империя. Проличава и

отвращението на Левски от Русия

и нейната

имперска политика

Това писмо на Левски дава основание за някои разсъждения. Става ясно, че Русия чрез свои хора се интересува от българското националноосвободително движение. В емигрантските среди не всички са причастни към БРЦК.

Дори в емиграция революционната дейност е тайна, скрита от обществото. Въпреки скритността в публичното пространство проникват сведения за интереса на Русия към българската революция. Левски разбира, че интересът на Русия към БРЦК е мотивиран от намеренията да се използва българското революционно движение в полза на Русия, значи във вреда на България.

БРЦК и Вътрешната революционна организация, създадена от Васил Левски, се развиват толкова бързо, че в тях

не успяват да израснат и

се развият кадри,

способни да заемат ръководни длъжности. Някои дейци на Вътрешната революционна организация са имали способности на организатори и ръководители от местно значение.

При създаването, развитието и укрепването на Вътрешната революционна организация като че ли Левски не е мислил за заместник, за реакция и действия на организацията при извънредни, екстремни обстоятелства. Двамата заместници, които му изпращат Димитър Общи и Ангел Кънчев, малко са работили с Левски и той ги е държал настрана от организацията и съзаклятниците. Имал е за това свои съображения, явно основателни. Ангел Кънчев е твърде млад, с малко жизнен и организационен, революционен опит. Димитър Общи е познат на Левски от Първата легия. Левски се отнася към него с явно недоверие, защото Общи има твърде много отрицателни черти и особености, които са неприемливи за революционера.

Въпросът с намиране на ръководител на Вътрешната революционна организация е важен и труден. Няма подходящи хора за тази длъжност. Трябва да имат достатъчно жизнен опит и революционна практика, да са твърди и последователни, предани на идеята за национално освобождение, свободни и чисти от влияния и връзки с други държави. В Румъния и други средища на революционната емиграция такива хора няма, не се намират и във вътрешността. Като че ли въпросът с намирането на заместник на

Васил Левски

е малко осветлен в литературата.

Известно е, че Търновският революционен комитет без решението и санкциите на Българския революционен централен комитет в Букурещ се обявява за ръководен орган, взема решение за въстание и изпраща свой представител в Белград с молба за помощ от Сърбия. Търновският комитет се опитва да свика през март 1873 г. Общо събрание в Търново. Това не става поради липса на достатъчно делегати от местните комитети. След провалянето на идеята за Общо събрание се решава да се свика друго събрание в Букурещ.

За заместник на Левски през 1873 г. е назначен сливенският учител Атанас Цветков Узунов (1851, Одрин – 1907, София).

Завършва гимназия в Николаев. Много скоро той организира нападение за убийство на хасковския чорбаджия хаджи Ставри Примо, предател. Покушението е неуспешно, Атанас Узунов е заловен, става провал и са заловени много участници в местните комитети на Хасково, Стара Загора, Чирпан, Пловдив и осъдени на заточение в Аргана Мадени, Сирия. Узунов успява да избяга от заточението и през Яфа, Йерусалим и Цариград отива в Одеса. Става учител в Орел (1876). Вътрешната революционна организация пак остава без ръководител.

Стамболов е съвсем нов човек в българската революционна организация. Той все още не е опознал всички, и той не е опознат напълно. Без съмнение той прави впечатление със своята култура, интелект и способности. Поезията му го прави популярен, известен. През 1875 г. излиза стихосбирката “Песни и стихотворения” на Христо Ботев и Стефан Стамболов.

Повече допадат на читателите стиховете на Стамболов

В ония години стиховете му са популярни сред всички слоеве на българския народ.

Стамболов бързо заема едно от първите места сред българската емиграция. Впечатлява всички с интелект, култура, широки знания на художествената литература и теорията на радикалните движения. С общителния си и весел характер, красивия глас и народните песни, които пее, спечелва сърцата на емигрантите, става свой човек. Той е решителен, смел, човек на действието. Вътрешната революционна организация вече има няколкогодишна дейност в тайни, нелегални условия. Това позволява на някои от ръководителите да сметнат, че заместник на Левски може да стане и местен революционер, достоен и надежден член на Вътрешната революционна организация. Така се принизяват изискванията към заместника да бъде не като Апостола Левски, но да се приближава по способности и качества до него. Вероятно такива са били съображенията да бъде издигнат за ръководител Атанас Узунов.

При липсата на търсения достоен човек изборът пада на Стефан Стамболов. Стамболов е енергичен, интелигентен и способен, има качества на водач и може да увлича хората. Той е морално устойчив и физически здрав, издръжлив на физически натоварвания и морално напрежение. Почти всички млади хора от революционната емиграция отговарят на изискванията за физическа издръжливост и морална устойчивост Стамболов е млад и има кратък, малък революционен опит. Неговият интелект и широки знания и обща култура му позволяват да се приближи до Васил Левски. Особено силно качество на Стамболов е

способността му да увлича хората,

да ги завладява с мисъл и слово.

Притежава твърда воля, бързи реакции, съобразителност, хитрост, нестандартно мислене при вземане на решения. В организационната революционна работа тези качества са съществени и в много отношения определят успехите на бъдещата работа.

Левски поддържа идеята за всестранна подготовка на народа, обществото за революционна борба. Народът трябва да е подготвен и въоръжен, да е организирано осигуряването на въоръжената акция. Стамболов има напълно противоположно мнение. Той твърди направо авантюристично: “Ще въстанем, пък каквото Бог покаже.” Тази позиция представя и съдържа не само позицията на Стамболов за въоръжено въстание, но и разкрива докрай неговата същност. Той е безумно смел, самоотвержен, тръгва на въоръжена борба уверен, че трябва да се жертва за свободата на България, че Бог обича и помага на смелите. Той прекрасно разбира душевността на революционерите, тръгнали на борба за освобождението на България. Те са като него, трябва им само водач, идея те имат и са се врекли да й служат до смърт.