Ще започна с кратко обяснение на думата тесногръд – това е човек, който няма широко схващане за нещата, ограничен и дребнав.

Такава ли е българската нация и доколко е склонна да отвори очите си за глобалното?

Задавам си тези въпроси в следствие на изказване на моя позната „Ако не харесвам телевизиионните предавания на известен български журналист , никога няма да прочета книгите му!” . Попитах „Защо, книгата е писана много преди той да се занимава с телевизия? Трябва ли да отричаме всичко с лека ръка, само защото в даден момент ни се налага да вършим нещо, което не е отражение на нашата същност?”. В продължение на два часа ние се надпреварвахме да даваме примери и да защитим тезите си. Аз ще ви представя моята на тема „Тесногръдието-човечето, което бавно и мъчително разяжда българската душа”.

Родината ни е мила, планините ни са високи и сини, но ние сме със заешки сърчица, пропити от злоба и завист. Отричаме чуждия труд още преди да сме го видели, защото преди всичко ни вълнува жълтината от личния живот и ако той не съвпада с нашата ценностна система, веднага слагаме знака хикс. А ако някой е успял в сферата си, търсим нещо съмнително – дали чужда ръка го е побутнала, дали парите са изиграли ключова роля или просто е човек на човек на човека. Рядко се съгласяваме, че някой е талантлив и нещата са му се получили. Много по-лесно ни е да се тупаме в гърдите и да коментираме, че ние сме много по-добри, ама видиш ли сме нямали шанс.

Клиширано звучи, но София не е България и провинциалният манталитет, в който най-важното нещо е какво ще каже Гошо от съседния двор, се отразява пагубно върху развитието на младите хора. Още от малки те са закърмени със страховете, че ако излезеш от селото, ще ти е трудно да се климатизираш в големия град, ще ти се подиграват за акцента и облеклото и ще те сочат с пръст, че никога не си прекрачвал Калотина.

И въпреки това има няколко смелчаги, нарамили сака с бурканите домашни компоти, които пренасят своето село в малка стаичка в Студентски град и ден и нощ копнеят за родното огнище, външната тоалетна и зоната на комфорт, сведена до „Тати носи, мама меси!”.

И в дългите зимни нощи, завити под родопското одеало раждат в малкия мозък на провинциалиста завистта към успелия в България човек. Ще дам веднага пример. Средностатистическият българин е гледал известни актьори в постановки и се е възхищавал на играта им, но когато те влязат в телевизионнен проект, той ги осъжда защо са се продали за пари. Ами много е просто – заплатата на щат в Народния театър няма да им стигне нито за наема на апартамента, нито за сметките.

Защо да купувам книгата на Калина Паскалева, тя е тъпа изкусителка, на какво може да ни научи? А дали тя е такава или не – знаем единствено от малка колонка в жълт вестник. Защо да се възхищавам на телевизионна водеща, тя е лицемерна в предаванията си и кара скъпа кола? Какво й е толкова гениалното на Станка Златева, и тя се продаде в риалити формат?

Мога да давам още куп примери, но изводът е един – в нашата чудна държава за да оцелееш между дупките по улиците, етническите скандали и мизерията, е нужно да се приспособяваш и да помислиш преди да осъждаш крайно. И ако ти не си отворен към света, и той няма да се отвори за теб.

Когато продаваш гласа си преди изборите за 20 лв, за да си купиш едноккратно пиле на грил и пресни домати, а после отново вземеш 20 лв за да буташ онези, които пак ти си избрал, не трябва да се сърдиш на друг. Мислейки само за своята трапеза и паничка, са доказателство, че ти в момента не заслужаваш дори и нея. Но тесногръдието на българина ражда още един проблем – „Съжалявам, сгреших!” са мръсни думи, от които устата се пълни с афти.

Да преглътнем собствената си вина, е може би по-страшно от Гилотината. Толкова по-хубаво и удобно е винаги друг да я поеме.

Майките гледат по цял ден чалга каналите и теглят кредит за да сложат силикон на дъщерите си с идеята и тя да хване чичко-паричко, защото ако учи, няма да има скъпа кола и лъскави дрехи. А фактът, че държавата ни остава без специалисти, не ги вълнува – те гледат само в собственото пълно с мечти и илюзии канче.

Жалко е грозно, но това е релността. Злобата и завистта са са зели удобно място в българската душа и нямат намерение да си ходят. Алчното око ги захранва достатъчно през смартфона, купен на лизинг или на черно от някоя заложна къща. Всеки сам решава как да живее живота си. Някои от Вас ще си кажат „Коя си ти, че да четеш морал, и ти ходиш с чанта на Луй Вютон?” и ще потвърди тезата ми колко сме тесногръди.

Весел уикенд!

*Калина Паскалева във фейсбук