Винаги в многострадалната си история българският народ е имал нужда от зевзек, който да го разтушава в мъки и неволи. Борис Руменов го прави близо четири десетилетия. Той става Борю Зевзека като тартор на “барабанистите” около сп. “Барабан” (1908-1921). Заедно с “българановците” около сп. “Българан” и “кводаистите” около в. “К'во да е” те определят пейзажа на някогашната литературна бохема.

Борю пише хумористични разкази, фейлетони, комедии, фарсове, рецитации, вицове, злободневки. Талантлив актьор, той сам играе героите си на сцената. “Артист, писател, разказвач, декламатор, имитатор, вестникар - във всички тия качества Руменов е отличен - портретува го Борис Вазов и отсъжда: - Със своето творчество той е истински благодетел за начумерения български народ.”

Зевзека редактира хумористичните страници на “Утро” и “Дневник”. Заедно със “Заря” те са под шапката на най-голямата вестникарска компания у нас. Тук пътят на Борис Руменов се кръстосва с този на Станислав Вихров.

Неговата фамилия е Бъчваров, но се има за поет и гони джибровия дъх с вихрен псевдоним. Блазни се да пробие, носи творения и дори успява да публикува нещичко. Той обаче е графоман, иска да превземе страниците, да се говори за него като за явление. Бомбардира с нови и нови текстове, стреля със стихчета и строфи.

Вихров носи, Зевзека хвърля в коша. Вихров пробва отново, Зевзека пак го реже. У Вихров зрее омраза. Редакторът не го зачита за гений. Нещо повече - смята го за бездарник, правилно преценява той.

През Втората световна война Вихров е във войската. Излиза в домашен отпуск, но не се връща половин година. Чуди се що да стори и решава да се консултира с ген. Никифор Никифоров, началник на Военносъдебната част.

Двамата с поета Божидар Божилов го причакват в Банкя. Никифоров излиза от банята и сяда в парка. Божидар отива при него, а Станислав се ослушва на съседната пейка. Парламентьорът пита ще има ли милост, ако избягал от казармата се предаде след шест месеца. “Как шест месеца! Кой ще допусне това?”, чуди се генералът.

“Вихров разбра, че няма друг изход и че той трябва да отива партизанин - невинаги партизанин се отиваше доброволно, понякога обстоятелствата налагаха това”, разказва Божидар Божилов. “И стана партизанин в родопския отряд доста кратко, тъй като този разговор се води един-два месеца преди Девети септември”, уточнява той.

На 9 септември 1944 г. Станислав Вихров излиза от шумата и първата му работа е да си разчисти литературните сметки. Обаче няма оръжие, тайна е как се е сражавал с фашистите. Взема шмайзер назаем. После обръща три-четири на екс - за кураж. Намира и помагач.

Вечерта на 10 октомври 1944 г. двамата тръгват по ул. “Добри Войников” в “Лозенец”. Търсят дома на Зевзека. Спират пред №29. Чукат. Отваря съпругата Цветана Руменова. Казва, че мъжа й го няма.

Гостите си тръгват, но след час-два идат отново. Борю се е прибрал. Вихров и другият го информират, че е арестуван, да си вземе това-онова. Зевзека слага под мишница одеяло и възглавница.

Екзекуцията е извършена в Борисовата градина. След автоматния откос Вихров и неговият асистент хвърлят тялото в Перловската река. После си измиват ръцете.

Няколко дни по-късно Цветана е известена, че съпругът й е убит от неизвестни лица. Да дойде да го прибере и погребе, нареждат от Софийската прокуратура. Ковчегът бил закован, не се знаело какво има вътре.