7 милиона посетители годишно привлича днес превърналата се в символ на цяла Франция Айфелова кула, но по време на строежа си тя е описвана като най-грозната постройка в града, заклеймявана от мнозина и на няколко пъти дори предлагана за събаряне. Успяват да я издигнат единствено заради непоклатимата вяра на Густав Айфел, че построяването й е напълно възможно, и упорството му да се противопостави на критиците, дори да предложи да плати неустойка на всеки недоволен от проекта.

Кулата е построена за малко повече от две години, като е трябвало да бъде завършена през 1889 г. за Световното изложение. Издигането й съвпада и с честването на 100-годишнината от Френската революция. На няколко пъти обаче стоежът й е спиран и има риск тя да не бъде готова навреме за изложението. Причината е, че срещу кулата се води открита битка от аристократи и културни дейци. Самият Айфел е много зле приет в обществото през годините на строежа, той не е желан гост в изисканите среди и често прекарва дните си само в работа или в компанията на други непризнати творци като импресионистите. Всъщност самият проект не е на Айфел, а на инженерите Емил Нугие и Морис Кьохлен. Той купува патента от тях и поема по-голямата част от разходите по построяването – точно пет милиона франка. Това е огромна сума за времето си, като от самата община отпускат още един милион и половина допълнителна субсидия. Уговорката е почти целият риск да бъде поет от Айфел, а в замяна да получи всички приходи от кулата през първите няколко години.

Повечето от съвременниците му го наричат луд, защото смятат, че кулата никога няма да бъде издигната или ще бъде съборена веднага след построяването си. В най-добрия случай градските власти разрешават на Айфел творението му да остане в Париж не повече от двайсет години. Дори създателите на проекта се питат дали за този период ще има достатъчно желаещи да закупят билет за вход, така че да се възстанови поне част от вложените средства. Парижани смятат, че никой няма дори да се заинтересува от толкова грозна кула. Айфел обаче вярва, че тя ще бъде завършена и ще бъде олицетворение на прогреса. Но дори той не може да си представи, че тя ще се превърне в една от най-известните сгради в света и ще стои на същото място не двайсет, а 130 години по-късно.

В книгата “Цветя от лед и пепел” на Беатрис Колин са описани протестите против Айфеловата кула: “Цитираха един математик, който твърдеше, че според неговите изчисления кулата ще се срути. Други бяха убедени, че тя бавно ще потъне. По-малко запознатите с науката хора смятаха, че кулата не е нищо повече от гигантски гръмоотвод, който ще привлича повече гръмотевични бури в Париж и електрическият заряд ще избие всички риби в реките. През последните месеци работата бе спирана няколко пъти от градските власти. Пресата отразяваше истерично строежа, а някои вестници спекулираха, че може да се срути и да смаже околните сгради.” Някои я наричат “грозен гигантски стълб”, “безполезна и чудовищна”, дори “много жалка улична лампа”. Критиците се питат как е възможно металът, прикрепен към друг метал, да се нарича изкуство. 

Притеснява ги и фактът, че постройката няма реално приложение. Обявяват я за “безсмислена огромна играчка” и “глуповато зрелище”. А когато Айфел им обещава, че тя ще се вижда от цял Париж, отговорът на жителите на столицата е “Какво бедствие! Съборете я веднага”. Прочути културни дейци, сред които и писателите Александър Дюма-син и Ги дьо Мопасан, подават подписка, адресирана до министъра на културата, строежът да бъде веднага прекратен. Мопасан по-късно ще стане известен с това, че често посещава ресторанта на самата кула, като обяснението му е: “Това е единственото място в Париж, откъдето грозната постройка не се вижда.” Някои жители дори решават да продадат апартаментите си с изглед към “ужасния строеж”, защото не могат да изтърпят да виждат това “чудовище” от прозореца си. А други оприличават кулата по време на строежа на “два чифта широко отворени женски крака” и я заклеймяват като символ на грешен морал.

Айфел обаче не се отказва. Той разчита именно на желязото, че е достатъчно здраво, за да издържи дори силата на ураган, а в същото време е достатъчно елегантно, за да може да предаде идеите му. За да успокои противниците, той обещава лично да компенсира всеки жител, засегнат неблагоприятно от строежа, дори оскърбените от гледката. Съгласява се даже да поеме целите разноски по разрушаването на кулата, ако тя се окаже опасна. Притесненията на екипа му са, че до момента не е строена толкова висока кула в света и работата им е изключително трудна. По техни изчисления са нужни 18 000 различни метални парчета и повече от два милиона нита. Страхуват се при силна буря дали тя няма да падне. За да се подсигурят, правят изчисления как да я подсилят, за да издържи на вятър със скорост дори 240 километра в час.

Идеята им е, че тъй като чертежите им предвиждат преплетени метални части с празно пространство между тях вятърът ще преминава през кулата и да няма повърхност, върху която да упражни достатъчна сила, че да я събори. В “Цветя от лед и пепел” Колинс описва как, когато разтревожени граждани го питат дали е сто процента сигурен за стабилността, Айфел отговаря: “Бенджамин Франклин твърди, че има само две сигурни неща в живота. Смъртта и данъците. Въпреки това съм сигурен, че моята кула ще е безопасна. Тя е лекота и въздух. Напълно отворена за природните стихии.” Самите работници вдигат стачка малко преди завършването на строежа. Страхуват се да се трудят на такава безумна височина, изискват специални застраховки и по-високи надници. Айфел се съгласява с всичко само и само да се спази крайният срок. Негови приближени разказват, че той винаги се е грижел за работниците си. Разказват, че докато строят виадукта "Гарабит" през 1884 г., един от занитвачите пада в река Гарона и самият Густав се хвърля след него, за да го спаси. 

Дори името на кулата предизвиква огромен скандал. Гражданите очакват тя да бъде кръстена на някой светец или поне на виден френски революционер. Айфел обаче с присъщата си нескромност я именува на себе си. Веднага е организиран протест. Някои смятат, че това не може да бъде официално разрешено, защото е проява на грандоманщина и самовлюбеност. Густав обаче се оправдава, че живеят в република и всичко е позволено. На всичкото отгоре, докато работи по кулата, Айфел, известен с това, че винаги върши по сто неща едновременно, поема и друг важен проект – този за строежа на Панамския канал. Наема инженери, които да изградят необходимите конструкции, и изпраща 6500 мъже в Панама, за да започнат копаенето на шлюзове. Това е проект за 125 милиона франка, платени от обществото под формата на държавни облигации. И въпреки че Панамският канал в бъдеще ще се окаже най-печелившият проект – много по-доходоносен от други творения на Айфел като Статуята на свободата или Айфеловата кула, френското правителство спира финансирането. Според управляващите това са пари, хвърлени на вятъра, и проектът трябва да бъде прекратен. Всички инвеститори губят парите си, а ако са имали малко повече вяра на Айфел, е можело да станат милиардери. По-късно проектът е продължен от САЩ.

Въпреки пропадането на мечтата му да построи и Панамския канал, още с откриването на кулата през март 1889 г. Айфел се превръща в легенда. От най-пренебрегвания в Париж се превръща в най-ценения. Беатрис Колин пише: “През седемте месеца на Световното изложение през 1889 г. почти два милиона души бяха чакали на опашка, за да се качат по стълбите или да вземат някой от асансьорите догоре. Томас Едисон я бе посетил. И Бъфало Бил заедно с целия актьорски състав на своето шоу “Дивият запад”. Само от продажбата на билети Айфел вече почти бе покрил разходите си. Дори някои от тези, които преди го бяха критикували, си промениха мнението. Градът бе залят от сувенири с модели на кулата, брошки, свещи и бутилки – всичко във формата на кула.” Докато трае Световното изложение, на първия етаж на кулата има дори разположена печатница за специален вестник, списван от екипа на “Фигаро”. 

В “Цветя от лед и пепел” кулата е сравнена с любовта и самият Айфел се пита дали нетрайността на произведението му го прави толкова ценно: “Дали хубавите неща са по-красиви, защото не можеш да ги задържиш? Кулата нямаше да остане много дълго: само двайсет години. В сравнение с други съоръжения с такъв размер това бе като мигване – кратко трепване на окото, един-единствен миг, едно ледено цвете. (…) Строяха тази кула, за да отпразнуват стогодишнината от Френската революция и да подарят на хората на Париж техния град – докъдето могат да го видят с очите си, във всички посоки. Животът там долу бе хаотичен, безсмислен, разочароващ, но тук не можеше да се надуши канализацията или сладникавата воня на конски тор, тук човек можеше да се издигне над всичко, тук можеше да види как животът върви отдолу и всичко е на мястото си, всичко е създадено така, че да има някакъв смисъл.” И точно както неочакваната любов Айфеловата кула от мимолетна се превръща във вечна.