"Имам четири деца, но отгледах само три от тях. Вече 31 години всеки ден се питам какво е станало с голямата ми дъщеря. Дали някъде някой се грижи за нея, дали я обича, дали я подкрепя. Така както аз се грижа, обичам и подкрепям децата, които родих след нея." Това са думи на Петя Момчилова от София. Тя е непълнолетна, когато забременява за първи път и нито законът, нито родителите й я подкрепят. Криворазбран морал и старомодни традиции стават причина за години на мъка и болка от загубата на едно дете. Но и на надежда, че някой ден то отново ще бъде намерено.

Ето я нейната история:

Забременях на седемнайсет и истината е, че исках да направя аборт. Бях непълнолетна и можеше единствено с официално разрешение от родител. Майка ми категорично отказа да се подпише. Тя беше здравен работник и не искаше да се излага през колегите си, че дъщеря й е решила да маха дете. Когато станах вече в петия месец, ме заведоха в Несебър, за да ме "скрият". Настаниха ме в една малка стая сама. Така и се чувствах - сам сама на целия свят. Никой не ме подкрепи. Не исках да оставям детето, заявих го категорично на майка ми. Но нито тя, нито баба ми, нито сестрите на баба ми се застъпиха за мен. Това бяха жени, чиято дума се слушаше, така че имаха право на избор. Можеха да ме подкрепят. Но сякаш цялата рода бе срещу мен. Непрекъснато ми повтаряха, че ще си проваля живота, че едно дете ще застраши образованието и бъдещето ми. Те имаха големи надежди за мен. Занимавах се с лека атлетика и доста добре се представях на регионалните състезания. Най-вероятно родителите ми са се надявали да направя спортна кариера. Бях и много добра ученичка, така че със сигурност в техните планове не влизаше да се грижа за бебе. Но аз исках това дете дори с цената на спортната си кариера и образованието си. Но никой не ме чу.

Родилното в Несебър беше много малко - в едната стая бяха майките с бебетата, в другата аз - сама. Помня, че болките ми започнаха на Нова година и бях много зле. Нито хапка не ядях, даже не можех да говоря от мъки. Тези дни са ми като в мъгла. Явно наистина нещата не са вървели на добре, защото се наложи да ме закарат с линейка в Бургас. Страхуваха се, че ще ме загубят. Родих с форцепс. Датата беше 4 януари 1984 г., но не знам точния час, защото бях в много тежко състояние, а и никой не ми каза. Трябва да е било около обяд. Никой не ми даде детето, нито ми го показаха, нито дори благоволиха да ми кажат поне здраво ли е, добре ли е. Оставиха ме сама да се възстановявам. Бях в много тежко и физично, и психично състояние. Не съм сигурна под какви обезболяващи или упойки съм била, но дните ми се губят. Дори не знам дали съм можела да разсъждавам трезво. Каквото ми даваха, подписвах, каквото ме заставяха да казвам, казвах. Освен физически бях смазана и психически. Не исках да оставя дъщеря си, но нямах избор. Бях непълнолетна и не можеше да взема каквото и да било решение без подписа на майка си. Именно тя е трябвало да се подпише и на съгласието за осиновяване заедно с мен. Казах й, че искам да задържа бебето. Но тя беше убедена, че ще си проваля бъдещето. А и всички от семейството категорично заявиха, че с това дете няма да ме пуснат да стъпя вкъщи.

Беше ги срам от хората, интересуваше ги репутацията на рода. Нито един не каза "зад теб съм", никой не ме подкрепи. Баща ми и майка ми бяха разведени отдавна. Мен баба ми и дядо ми са ме отгледали. Той дори не разбра за случващото се. Може би след време е научил, но тогава беше напълно безгласен за ситуацията. След седем дни от Окръжна болница ни преместиха в дома "Майка и дете" в Бургас. Тогава в колата отново успях да видя момиченцето си. Акушерката я държеше и дори не ми даде да я прегърна, да я докосна. Можех единствено да я съзерцавам, но за не повече от десетина минути. Когато ни приеха в дома, акушерката я разпови и отиде да извика лекар да я прегледа. Използвах момента да я докосна, да я запомня, да я огледам дали няма някъде родилно петно, за да го съхраня в паметта си като възможност да я разпозная някой ден. В дома мен ме настаниха отделно, отново сама в стая, все едно бях заразна. Детето ми го отнесоха и повече не го видях. Не знаех добре ли е, здраво ли е, дадено ли е за осиновяване, или още е в дома. Никой не ми каза нито дума. Оставиха ме да се възстановявам... като че ли човек може да се възстанови след такова нещо.

Цялата история четете в хартиеното издание на "168 часа"