- Г-жо Духовникова, казвали сте, че не бихте предпочели киното пред театъра. Как ги съчетавате?
- Случвало се е да откажа филми заради репетиции в театъра. Този избор е много болезнен във време, в което е много трудно да се снима българско кино. Да има 3-4 филма годишно и роля, подходяща за теб, а ти я отказваш, е много тежко. Знаеш, че може да не получиш скоро ново предложение. Но човек трябва да има приоритети.
Но никога не съм съжалявала за пиесите, които съм репетирала, когато съм отказвала филми. Те са ми донесли много радост. Смятам, че театърът ме изразява най-добре. Допадат ми живата връзка с публиката и отговорността да нямаш право на втори дубъл, за да се представиш по-добре.
А имаш шанса единствено тук, днес, в момента да направиш всичко, за което сте се разбрали с режисьора и партньорите си. Това е нечовешки адреналин.
Имам много голям респект към публиката и е много важно да не бъде разочарована. Да не съжалява за билетчето, което си е купила.
- Чувствали ли сте се някога разочарована от себе си?
- Много пъти и винаги го преживявам тежко. В Народния театър сме така. Когато не мине добре един спектакъл, сме много сърдити. Случвало се е да си казваме неприятни неща. Тихо е по коридорите.
Сърдим се един на друг Търсим причината защо така се е случило.
Битката за един спектакъл е всеки път. Не вярвам в театър, който не се интересува от публиката.
Сега толкова малко филми се снимат, но няма никаква отчетност за тях. Вземат се едни пари, малко за правене на кино, но немалко пари за българския бюджет. Снима се, а после изобщо никой не се интересува колко хора са гледали филма, имало ли е смисъл от него, изобщо публиката имала ли е нужда от такъв филм.
Да се упражняваме във филмотворчество или в театър, без да се интересуваме от публиката, ми се струрва малко лабораторно и жестоко.
Не сме в тази професия, за да се самолекуваме и да ставаме по-добри единствено за себе си Ние сме тук заради публиката.
От много неща съм се лишавала - най-вече от ценни моменти със семейството си, когато имам представления или снимки. И ми се иска заради тази жертва, когато съм ощетила семейството си, други хора да бъдат щастливи. Да е имало смисъл, че не съм била на 15 септември с детето си или на Нова година със семейството си. Често се случва. Децата израснаха в театъра и нямат проблеми с това, но всъщност много дълго помнят кога не съм била с тях.
Случи се веднъж и на рожден ден и беше брутално. Бубето каза, че е бил най-лошият рожден ден в живота й.
А аз й правя страхотни рождени дни. От всички празници най-много обичам рождените дни на децата и правя партита - тематични, всяка година различни.
И изведнъж
мен ме няма
Баща й, разбира се, се опитал нещо да направи, но тя е свикнала да е по друг начин. Още изпада в истерия, когато наближи рожденият й ден. Моли ме да проверя в театъра дали ще имам представление или репетиция. Още е много рано, за да знам, но тя настоява.
- Какво мислят дъщерите ви за вашата работа?
- Наскоро си говорихме с Белослава за майка й Анета Сотирова - една прекрасна актриса, която сега се връща на сцената и в киното. Тя каза, че нейните спомени не са много хубави. Каза ми, че е много гадно майка ти да е актриса.
Спомням си веднъж в Борисовата градина с малката ми дъщеря Ема исках огънче от някакви хора. Те я попитаха: "Хубаво ли е мама да е актриса?" И тя отговори: "Не, ужасно е." Хвана ме срам, че говори така. "Няма ме, децата спят, аз се прибирам, целувам ги, но те не разбират"
- такава картинка нарисува пред хората. Те бяха много озадачени.
Това не важи само за актрисите, а за всяка майка с професия. Децата са ощетени, но си има други преимущества. Те са много театрални, одухотворени, умни хлапета. Растат в много интересна среда.
- Как бе приет на фестивала във Варна "Любовта е лудост" филмът "Събирач на трупове" с ваше участие?
- Това е дебютът на един млад режисьор - Митко Димитров. Беше втората прожекция пред публика, но все още няма официална премиера, понеже е по фестивали.
Той взриви залата
от аплодисменти,
връщаха ни на сцената не знам колко пъти.
За мен във Варна беше изключително емоционално. Обичам варненската публика. Тя е много театрална и с вкус за кино. Също много критична. Не дава лесно аплодисментите си.
Зарадвах се заради пълната зала на Фестивалния комплекс, за смеховете им и за тишината и сълзите им по време на прожекцията.
В коридора толкова много хора - възрастни, млади, деца, ме прегръщаха. Казваха, че това е филмът,
който най-много
им е харесал в последно време
Толкова бях развълнувана. От снимането на филми в България актьорите не печелят, но такива моменти си струват.

Пълното интервю четете в новия брой на в. "168 часа"