Още от първите страници на романа "Нулев брой" (Numero Zero) се разбира, че главният персонаж на Умберто Еко страда от параноя и обича теориите за конспирации.
Действието в романа се открива с описанието на едно кранче за вода, от което не тече вода, защото е затворен централният кран в апартамента. Интригата обаче така се завързва от това кой, как и защо може да стои зад затварянето на този кран, че на читателя веднага му става ясно, че в случая става въпрос за персонаж с развинтена фантазия.
За писател като Еко 200-те страници на най-новия му роман, който излезе наскоро в Италия, са едно нищо на фона на предишните му книги от рода на "Името на розата" и "Махалото на Фуко".
"Нулев брой" е съвсем различно четиво. Това е
роман, разказващ параноите, главоблъсканиците, дезинформирането и интерпретациите
на съвремието.
Обобщено накратко, това е историята на един зараждащ се вестник, чиито редактори правят всичко възможно, за да си измислят начини, чрез които да продават възможно най-голям тираж. Тук става въпрос точно за това как се правят или фабрикуват новини в буквалния смисъл.
Всъщност действието се развива през 1992 г. - съдбоносна година за Италия - малко преди началото на епохата на "Чисти ръце" в Милано. Един анонимен собственик на местни хотели и телевизии решава да се саморазправи посвоему със силните на деня, спретвайки си редакция. В нея вкарва всякакъв вид персонажи - от експерт по заговори до гострайтер - всички те трябва да окалват и да изнудват.
На пръв поглед изглежда, че всички истории, с които се захващат, се придържат много близо до реалността. В действителност обаче не разказват нищо, а се въртят около факти, които не са факти.
Много често
редакторите просто си ги измислят и завъртат нещата
толкова добре, че изглеждат направо истински. Всичко това се прави с цел да се харесат на читателя.
Централният персонаж, есенция на параноизма, разследва история, свързана с Бенито Мусолини. Според него Дучето не е разстрелян от партизаните в Донго и човекът, изложен навремето на площад "Лорето" в Милано съвсем не е Мусолини, а негов двойник. Според главния герой Дучето остава жив и се крие ту в Аржентина, ту във Ватикана.
В романа си Еко концентрира доста от историята на Италия от 1945 г. до днес - падането на фашизма, стратегията на напрежението, атентатите по влаковете, епохата на "Танджентополи" и т.н. За разлика от широкоъгълния си обектив, който писателят използва в "Махалото на Фуко",
тук обаче той все едно държи в ръцете си бинокъл.
С него се фокусира върху част от следвоенната история с метода на маниак, в чиято глава се въртят непрекъснато заговори и за най-малкото нещо.
"Нулев брой"е много по-прост (но не и простоват!) от предишните романи на Еко. Той не следва криволичещите и завъртени лабиринти на интелектуалната мисъл, характерни за "Махалото на Фуко" или за "Баудолино". Той е по-скоро като обърнат наопаки телескоп, чрез който нещата се разказват сякаш отблизо и накратко, а не с поглед отдалече и отвисоко. Или както Еко синтезира в "Махалото на Фуко": "Истината е много кратка. Всичко останало са коментари."
Всъщност новият роман е нещо като теория на заговора и като карикатура на медиите, готови на всичко, за да продават по-голям тираж.
Четейки творбата, за никого не е трудно да се досети, че Еко взема на подбив по много тънък начин днешните журналисти. Той прави това, нахлузвайки маската на романа си.
Въпреки че е съвсем различен от методите си в монументалните "Пражкото гробище" и "Името на розата", Еко показва и тук великолепното си пресъздаване на детайли, чрез които потапя читателя 100 % в сцената, която описва. В "Нулев брой" обаче всичко изглежда по-скоро като една пантомима, в която героите, т.е. журналистите, изкривяват действителността.
В края на краищата с романа си Еко иронизира един определен вид журналистика, която е много характерна днес. Коя ли? Ами онази, която наподобява машина за кал, която лансира "новини", без да си прави никакъв труд да ги провери. Понякога те дори се натъкмяват с цел да се продават.
Разбира се, много често
източниците на
такива новини
са анонимни.
В книгата се говори за вестник, но алюзиите са повече от ясни, че се касае за днешния "журнализъм" във всички медии, който гребе с пълни шепи от "Уикипедия", ползвайки наготово цели пасажи по метода copy and paste.
Мнозина са категорични - с 200-те си страници, колкото е романът, Еко дава добър урок (да не кажем удря плесник!) на днешните журналисти.
В крайна сметка описаният от Еко вестник не се ражда. Той затваря по подобие на многото издания, които се роят, а после изчезват и за тях мнозина дори не си спомнят. А за фактите, които са се опитвали да разкажат, в повечето случаи днес може да се прочетат в "Уикипедия."