• В последния ни разговор ми каза: "Айде, моето момиче, и умната". Писахме си до късно вечерта, преди да си отиде, споделя Галина Иванова
• Често го нямаше, пълното щастие бе, когато паркира колата в двора, коженото яке на закачалката и ароматът на цигарите му

13 февруари 2016 г. Тази дата остава най-черната в живота на Галина Трифонова Иванова, която отдавна живее в Германия. Тогава тя е на почивка в Испания със семейството си за Деня на влюбените. Ден преди това провежда разговор с баща си Трифон Иванов. Пишат си до късно, но тя не подозира, че това е последният ѝ разговор с легендарния футболист. На 13-и сутринта тя получава най-страшното телефонно обаждане, в което ѝ съобщават злощастната новина. И до ден днешен Галина Иванова не може да преживее загубата му и не спира да тъгува за него. Затова и едва по повод 9-годишнината от смъртта му тя дава първото си интервю пред "24 часа - 168 истории".

- Г-жо Иванова, на 13 февруари се навършват 9 години от смъртта на великия ви баща Трифон Иванов. Ще го отбележите ли по някакъв по-специален начин?

- За нашето семейство 13-ият ден от всеки месец е математика – най-трудната ни задача досега. От 2016 година, та до днес, всеки ден смятаме. Колко дни минаха, колко ни взе, колко ни даде… и колко още ни остава, докато се видим отново. На този ден, противно на всичко очаквано, аз лично ще избягвам телефона си, ще гледам да бъда около децата си, ще мисля за всичко друго, но не и за това, че го няма вече 9-а година.

- Кой е най-съкровеният момент, който помните с него?

- Такава класация у мен няма.

Когато ти звънне телефонът и чуеш че баща ти е починал,

всичко в теб автоматично се пренарежда за секунди и всяка минута от 26-те ми години живот с него става най-съкровеният момент. Най-скъпото днес навярно е нощта срещу 24 януари 1990 година, когато Бог избра Трифон Иванов да бъде мой баща!

- Помните ли като дете какво обичахте да правите с него?

- Помня, че много често го нямаше. Ние все си бяхме с мама, а тя ни даде най-приказното детство. Съзнателните си години прекарахме в чужбина, далеч от България, а на хиляди километри от корените винаги нещо твое липсва, но без да звучи нагло – ние имахме всичко. Та в този контекст,

най-много обичах, когато тати се прибираше

Аз май никога не знаех къде е или по-скоро не му отделях внимание, но звукът на паркиращата кола в двора или коженото яке най-накрая на закачалката, пък дори и ароматът на цигари вкъщи… Тези мигове днес бих казала, че бяха пълно щастие.

- На какво ви учеше като деца? Какво беше важно за него?

- “Няма да се карате със сестра си” - нямаше по-споменавано изречение от това. Смея да кажа, че бяхме кротки, възпитани деца, и това не ни е вкарвало в бели и пакости. Мама държеше всичко под строг контрол, имахме си режим, всичко беше като по правилник. След едно следваше две и после три, нямаше много изключения и нюанси. И двамата ни родители бяха добри примери и това беше водещото вкъщи. Ред да има и всеки да си знае задачите.

- Имаше ли време, което Железния отделяше специално за децата си?

- Как да ви кажа… Където и да отидехме, с когото и да бяхме и каквото и да правехме, около него винаги е имало навалица. Познати, приятели, фенове, случайни хора, всеки винаги искаше нещо от него. Прекрачехме ли вратата на дома ни, и двете със сестра ми знаехме, че вкъщи той си беше само за нас и само с нас.

- Учеше ли ви на тънкостите във футбола?

- Не. Аз не помня като дете да ни е разказвал или говорел за футбол. Дали защото бяхме двете принцеси на тати, или защото е трябвало да стоим настрана, не зная.

На нас ни беше достатъчно гадно, че все куцаше,

все имаше някъде нещо, което разтриваше. Натоварвания, мускулни трески, разкъсвания, контузии - това за децата си е живо наказание. Та не сме и искали да питаме. Понякога се замислям кое му е толкова хубавото на това ритане.

- Кое беше уникалното в играта на баща ви?

- Че никога не се е налагало да играе друг човек. Винаги е бил себе си. Без значение кой футболист е срещу него на терена или кой от собствениците е в съблекалнята – баща ми винаги първо е бил човек и после играч!

- Наистина ли големите му криви крака са били едно от предимствата, които са му помагали да прави феноменални номера с топката?

- Ще ви призная, че от няколко години се занимавам с човешката анатомия, завършила съм психология и оттам научих малко и за човешката душа. Баща ми беше крива ракета - отвътре, нямало е как да се роди с прави крака. На него сърцето му беше правилно.

- Този легендарен футболист остави след себе си велики шпагати, феноменални голове и култови истории. Помните ли някоя забавна случка, която той ви е разказвал?

- “Забава” е презимето на Трифон Иванов. За всички, които не го познават, случките извън футбола не отстъпват по нищо на онези от терена, но те ще си останат завинаги извън прожекторите.

- Бунтарският му характер създаваше ли му пречки?

- Погледнато през днешния ми поглед, бих казала, че това беше най-силната му черта! Винаги да се целиш нагоре, да браниш своето със зъби и нокти, да не се отказваш, да вярваш всеки ден в себе си, да не забравяш, че си тук на тази земя и имаш само един шанс. Това не е бунт, това е приказката за Вълка.

- С кое най-много се гордееше Трифон Иванов?

- С това, че показа на света що е то България.

- Когато се ражда дъщеря ви, той приема, че тя е кръстена на него, въпреки че се казва Никол. Как се случи това нещо?

- Дъщеря ми Никол дойде на този свят през 2015 г. в един много труден етап от живота ми, а баща ми си тръгна няколко месеца след раждането ѝ. Без довиждане. В моята вселена единственото, за което всеки ден се хващах след неговата смърт, беше нейната поява. Затова всеки ден днес, когато заспивам до нея, знам, че идването ѝ не е случайно. Да,

Никол е кръстена на себе си, но баща ми реши, че тя ще бъде четвъртата му принцеса

и направи и тази невъзможна комбинация от букви възможна - Трифон – Никол. Каза, че е кръстена на него и няма проблем, щом в Германия така ги пишат отзад напред. И покрай майтапа стана истина.

- Има ли някой от семейството ви, който е наследил неговия талант във футбола, или поне прилича на него с нещо?

- Има, да. “Онова с номер 3”. Така му казват тук на моя син Красимир. Играе. Дали прилича на него, дали е наследство, не зная, но за мен той е моят Трифон Иванов.

- Какво обичаше да прави баща ви, когато не беше на терена?

- Да живее!

- Когато той си тръгна от този свят, как ви съобщиха тази страшна новина? Къде бяхте?

- Бяхме на почивка в Испания. Чухме се предния ден, писахме си до късно, пращахме си снимки, а последното нещо в историята ни остана клипче на сина ми, който с 39 градуса температура му шепнеше: “Обичаме те, деди”. По повод “Свети Валентин” избрахме ексклузивен хотел за няколко дни, а цялата стая беше боядисана в черно с неонови цветя. Виолетови светлини блестяха през цялата нощ срещу 13-и февруари, а на мен ми беше ту красиво, ту страшно -

усещане, сякаш нещо ще се случи

Рано сутринта звънна телефонът, но не беше аларма. Вдигнахме, в просъница чух: “Баща ти е починал”. От този момент нататък изгубих сигнал. Обадих се само на мама... и оттам нататък изгубих и цвят, и картина, и звук. Всичко угасна в мен. Единственото, което неспирно се въртеше като на плоча, 24 часа, в следващите няколко дни беше: Това не е истина, това не е истина, това не е истина...

- Имахте ли усещане, че нещо може да се случи с него тогава?

- Никога не съм си представяла, че баща ми утре няма да го има.

- В последния ви разговор каза ли ви нещо, което вероятно никога няма да забравите?

- Каза ми: “Айде, моето момиче, и умната, чуваме се”. Това беше часове преди обаждането, че е починал.

- Липсва ли ви?

- 25 часа, 8 дни в седмицата.

- Какво ви завеща този велик човек?

- Наследих от баща си живот. И пример как никога не трябва да живееш за другите, а за това, което те прави щастлив - каквото и да е то!