• Като зам.-министър на отбраната Никола Даскалов разследва тайната военна операция и спира разкопките, но папката с доказателствата изчезва
• Той беше един от последните оцелели от концлагера "Белене", въдворен като син на осъден от Народния съд и разстрелян

Разностранен. Ренесансов. Пример за последователност и честност. Човек с енциклопедична памет.

Така Евгени Димитров описва баща си Никола Даскалов, който бе един от последните оцелели от концлагера “Белене”. Той си отиде на 17 януари на 90-годишна възраст.

“Баща ми живя достойно и беше силен и активен човек до последно - споделя пред “24 часа - 168 истории” синът му, който е шеф на фотоагенцията “Булфото”. -

Той много ме е вдъхновявал на тема джаз, фотография,

история и археология. Аз съм тръгнал да се развивам в тази посока и под негово влияние. Радвам се, че по много проекти успяхме да му продължим нещата. Той е работил в Националния институт за паметници на културата. Без да влиза в тежки конфликти с никого, винаги е отстоявал себе си и е успявал да запази принципите си. Това беше и една от причините през 90-те да излезе от активната политика. Не искаше да прави компромиси. Нямаше и много съмишленици.”

Сестра му Славена Даскалова, която е певица и артист, допълва, че със сигурност от баща си е наследила философстването: “За него характерното беше, че никога не му беше скучно. Независимо в каква компания попадаше, винаги намираше с какво да си запълни времето и да му е интересно. Това, което съм наследила от него, а не ми се е искало много, е, че в името на правдата избухваше в някакви моменти. И аз съм същата. Най-яркият ми спомен от малка е, че вкъщи винаги имаше гости, компании, слушаше се джаз и се плюеше по комунистическия режим. Имаше много интересни хора около него, а баща ми имаше голяма фонотека. Когато се намереше някоя западна плоча, се прослушваше веднъж на грамофон, втори път се записваше и се прибираше дълбоко, за да не се изхабява. Той беше и енциклопедист. Едно време е написал много докторантури, професури и други на всякакви хора и когато аз станах студентка, веднъж имах изпит по История на изкуството. Отидох при него и му казах, че трябва да напиша реферат поне за две страници за следващия ден. Седнахме и той започна да ми диктува за Римската империя и написах 14 страници, а това за него беше само отгоре-отгоре. Мислеше да се качва на тавана да се рови по-детайлно в книгите. Такъв беше баща ми.”

Никола Даскалов е роден на 8 септември 1934 г. Едва навършил 18 години, е въдворен в концлагера “Белене”, където прекарва близо година в изключително тежки условия.

“Той е изпратен там, за да бъде убит като баща си

- категоричен е синът му. - Татко му е бил областен управител на Пловдив. Получава смъртна присъда от Народния съд през 1945 г. и не само че е разстрелян, но тялото му е разчленено и разхвърляно на различни места, така че да не може да бъде погребано. На поклонението на баща ми, по изрично негово настояване приживе, направихме символично погребение на неговия баща със снимка, която сложихме заедно с него, за да се почете паметта му, а името му ще фигурира до неговото в надгробната плоча.”

Дъщеря му Славена обаче никога не е знаела с подробности какво точно е преживял Никола Даскалов на остров Персин. Затова и силно се изненадва, когато разбира, че баща ѝ ще издава книгата “Няма оазис в червената пустиня”, където разказва за това.

“Ние сме си говорили по темата, но той никога не е споделял подробности. Казваше, че не иска да се връща в онзи период – обяснява Даскалова. - Например разказвал ми е как като ученик, след като баща му е убит, той вече е бил потенциален враг на народа заради омразата си към режима. Много се е пазел от това нещо, но те по всякакви начини са се опитвали да го подхлъзнат да каже или да направи нещо, включително е имал приятелка, която се е правела на влюбена в него и го е подтиквала да правят някакви неща или е слагала компромати в джоба му. Но едва след като прочетох тази книга, аз успях да си обясня много от неговите реакции, житейски възгледи, страхове дори.”

Всъщност когато Никола Даскалов навършва 14 г. през 1948 г., той, заедно с връстници, се присъединява към антикомунистическото съпротивително движение в Балкана. Майката на един от съучениците му обаче ги издава. Никола е изключен от Съюза на народната младеж, защото е обявен за враг на държавата. С майка му го изселват от София и те отиват да живеят в селото на баща им – Брестница, Тетевенско. Там завършва училище, но е под постоянно наблюдение. Животът обаче неслучайно го среща с Лако Цанов, който е изпратен като провокатор. Целта е да го подлъже да участва в конспирация и да направи опит да напусне родината или да взриви мост. Този план за действие Никола определя като “толкова явна провокация, че няма накъде повече”.

В един съботен ден, докато Даскалов чака автобуса от Тетевен за Брестница, двама мъже с униформи го спират и започва “един много любезен разговор” на път за управлението. След като го разпитват какво знае за Лако Цанов, Никола отнася “първите няколко шамара” и е арестуван. След няколко дни е качен на камион и следобеда достига до портала на лагера “Белене”. Тогава вижда

затворници, връщащи се от работа, които ги посрещат, свирейки “О, донна Клара”

А тази песен била включена във всички тогавашни филми, свързани с германските концлагери.

Никола Даскалов прекарва 9 месеца на остров Персин, но в най-тежкия му период и е подложен на много изтезания и нечовешки условия. Липсата на достатъчно храна и преумората не били най-големите изпитания. На втория ден след въдворяването му пристигнал още един камион със затворници. Сред тях бил “немощен възрастен човек”, някогашен генерал от военносъдебното ведомство. Той бил в много тежко здравословно състояние и в една от нощите започнал да моли за вода. Когато Никола решил да му даде, чул: “Не се бъркай, където не ти е работа…”. Оставили го да умре, без никой да му даде глътка вода.

Неочаквано младият лагерист е привикан, за да му предложат свобода, в замяна на която трябва да подпише, че се отказва от “всякакви вражески и антинародни дейности” и няма да коментира случващото се в лагера. Излиза и малко по малко започва да изгражда живота си отново, като се отдава и на любимото си хоби – оръжията.

“Той подкрепяше американската максима, че

свободният човек е въоръжен човек

- посочва Евгени Димитров. – Баща ми имаше много оръжия. Ръчното му беше “Глок”, 9-милиметров. Имаше и добра колекция от ловни оръжия, която обаче преди да си отиде раздаде и разпродаде на приятели. Освен това на всеки 5 години за рождения си ден организираше голям турнир по стрелба в Брестница, където се събираха по 40 - 50 човека. Беше с награди, а след това всичките участници сядаха при бачо Кольо в шкембеджийницата, където довършваха празника подобаващо.”

А Славена Даскалова смята да продължи тази традиция, защото е израснала на стрелбището.

“Като бях малка, той вместо да ми подарява кукли, ми даваше кобури с пистолети, каубойски шапки – спомня си тя. - Бях още в детската градина, когато за първи път отидохме на стрелбище, за да стреляме с берета. В момента и аз стрелям и много мои приятели съм ги водила, за да ги учи.”

Междувременно след 1989 г. Никола Даскалов влиза в политиката и участва в създаването на СДС. През 1992 г. в кабинета на Филип Димитров е и заместник-министър на отбраната.

“На този пост той прекратява аферата в Царичина - споделя Евгени Димитров. - Описва го подробно в книгата си “Славното време”. Той заварва, че сума, равностойна на над 2 млн. долара, е раздадена от Министерството на отбраната срещу хвърчащи бележки на копачите на ръка в Царичинската дупка. Няколко човека хващат двама по-лабилни души от министерството. Манипулират ги с историята, че там има нещо специално, и буквално на доверие им се дават тези държавни пари. Баща ми създава серия от комисии, които разследват цялото нещо. Търси специалисти, включително и Божидар Димитров, които казват, че

това е шарлатания

Прекратява цялата работа и подава папка за прокурорско разследване, но тя изчезва.”

На основата на тези документи тогавашният министър на отбраната Александър Сталийски издава заповед на 4 ноември 1992 г. операция с кодовото име “Слънчев лъч” да бъде спряна. Той обявява, че това е изгубено време и близо 16 милиона лева са отишли на вятъра. В мистичната дупка, кръстена на селото, недалеч от София, е излят бетон и обектът е запечатан.

Всъщност всичко започва през 1990 г. след сън на жителя на софийското село Димитър Кекеменов. На него му се явили духовете на Иван Вазов, Г. С. Раковски, Васил Левски и Христо Ботев. Те казали, че

във вените му тече кръвта на Самуил

и като негов потомък трябва да поведе българите. Дни по-късно същият сън пак навестил мъжа, но този път му били дадени точни координати къде е заровено имането на Самуил. По спомени Кекеменов чертае скица за скритото богатство, с която отива при шефа на асоциацията “Феномени” Стамен Стаменов. Двамата разказват историята пред началника на Генералния щаб на Министерството на отбраната ген.-полк. Радню Минчев и машината се задвижва. В екипа е и екстрасенсът Елисавета Логинова, която твърди, че разговаря с извънземна цивилизация и те ѝ посочват ново място на 100-тина метра встрани от старото.

На мястото пристига багер, който блокира още първия ден, въпреки че е технически изправен. Все пак военните успяват да изровят дупка от 2,5 метра, а след това с работата се нагърбват само висши офицери. Операцията се води лично от началника на химическите войски ген. Любомир Динев, в нея участва още полк. Цветко Кънев, полк. Делчо Наплатанов и дъщеря му екстрасенската Марина Наплатанова. Офицери с калашници охраняват района, а местните се чувстват като при война. Тази секретност в смутните времена на прехода кара българите да смятат, че в Царичина се търси нещо извън пределите на този свят.

Така от съкровището на цар Самуил се стига до теорията, че

там е заровен първият човек, двуполово извънземно същество, и тайнствена пирамида

Затова се изкопава 160-метрова спирална дупка в Царичина. Досега никой не знае истинската причина за мащабната военна операция “Слънчев лъч”. В Министерство на отбраната не са открити никакви документи за нейния ход, а всички доклади, които събира Никола Даскалов, наистина мистериозно изчезват и всичко остава потулено.

В последните години от живота си лагеристът се отдава на писането на книги, в които разказва както за случилото се в Царичина, така и за преживяното в “Белене", като пише и няколко за огнестрелните оръжия. Събира спомени и факти за бурните моменти около 90-те години, защото смятал, че много от историите са изопачени.

“Накрая се чувстваше много уморен, дори в политически план – споделя дъщеря му Славена Даскалова. - Беше много разочарован от идолите, в които е вярвал, и идеите, които е преследвал. След 1989 г. беше много ентусиазиран. Бореше се с корупцията и не се възползва от компенсациите за репресираните, дори не си взе и имотите. Например когато бяха 3-месечните протести и двамата бяхме заедно на тях, той се разплака и ми каза:

“Аз те излъгах”

При по-предишните протести през 1993 - 1994 г. аз му казах, че съжалявам, че не съм студентка, за да стачкувам заедно с тях, а той тогава ми отвърна, че всичко, което правят, е да не се налага един ден аз да протестирам. Сега това се наложи и той беше много огорчен.”