Срещнах го в театър „Зад канала" през 1994-а година.

Той беше един от доайените в актьорската трупа, а аз – начинаещ режисьор, който правеше първите си стъпки в професията.

За мен той беше легенда от киното. Знаех наизуст репликите му от филми като „Вчера", „Дами канят", „Оркестър без име", „Опасен чар"...

В "Зад канала" поставях шекспировия „Макбет", а Гочето играеше злощастния крал Дънкан.

Спомням си, че на първите репетиции изпитвах толкова силно страхопочитание към него, че дори не смеех да го погледна в очите. Чувството е като да застанеш пред готическа катедрала – притихваш и се чувстваш малък и незначителен.

Гочето усети, че се притеснявам от него и веднага пусна няколко от неговите прочути шеги, за да скъси дистанцията. Когато се шегуваше, изражението му винаги оставаше сериозно, stone face, както казват англичаните. Само игривите пламъчета в очите го издаваха, че се забавлява.

За разлика от други актьори, които демонстрират превъзходство и известно пренебрежение към по-младите си колеги от типа „ти, накъдето си тръгнал, аз оттам се връщам", Гочето беше добронамерен и всеотдаен в репетиционния процес. Той ми показа какво всъщност означава екипна работа. Вълнуваше се от крайния продукт, от това да се получи спектакълът. За собствената си роля нямаше притеснения. Беше сигурен, че ще стане.

Не съм се и опитвал да го режисирам. Гледах на него като на учебник по актьорско майсторство. Просто го наблюдавах как работи и се стараех да запомням всичко, което прави. Подходът му към актьорската работа беше забележителен.

Всичките му роли се получаваха с някаква привидна лекота. Публиката го обичаше и се смееше на превъплъщенията му. Но зад тази привидна лекота се криеше един огромен талант, невероятно чувство за мярка и чудовищно внимание към детайла. Във всеки персонаж намираше онази човешка естественост и органика, която го караше да изглежда, сякаш изобщо не играе.

Идваше в театъра пръв – около час преди да започне репетицията. Чакаше останалите си колеги, седнал на едно столче и четеше сутрешния си вестник. Беше много любопитен, много информиран, вълнуваше се от българската и световната политика.

Обичах да слушам историите, които разказва. Десети ноември го заварва на турне в чужбина. Актьорите били много развълнувани от новината, че режимът на Живков е паднал и е настъпила демокрацията. Един от колегите му обаче бил притеснен и го попитал: „Гоче, какво ще стане сега с нас?". А Гочето невъзмутимо отвърнал: „Ами ние с теб сме по-възрастни и сигурно ще ни направят сенатори".

Дълги години е бил директор на Пернишкия театър и с неговото управление се свързва най-успешният период на този театър.

„Повечето актьори от трупата, живееха в София, както и самият аз", разказваше Гочето, „и всяка сутрин от София тръгваше автобуса на театъра, за да ги докара на репетиция. И в автобуса, докато пътуваха към Перник, актьорите играеха карти. Мен това много ме изнервяше, защото не сме тръгнали на екскурзия. Аз лично използвах това време, за да се подготвя за репетицията, да си уча текста за поредната роля. Реших да спра игрите на карти и като директор издадох заповед „Строго забранявам да се играят карти в автобуса на театъра". Добре, ама те изобщо не се съобразиха с директорската ми заповед и продължиха да играят карти. Седмица по-късно издадох друга заповед: „Отменям забраната да се играят карти в автобуса". Добрият директор трябва да се съобразява с реалностите и да не издава заповеди, които не се изпълняват".

Беше скромен, деликатен и много възпитан човек. Никога не съм го чувал да повиши тон или да се скара с някого.

„По принцип", казваше Гочето, „актьорът никога не трябва да се моли за роли, защото това е унизително. Само веднъж съм го правил. В Пернишкия театър поставяха „Ревизор" от Гогол и аз помолих режисьора да ми даде да изиграя Градоначалника. Той се учуди и ме попита: защо точно Градоначалника? Казах му: как не разбираш? Това е роля, която много добре ще стои, изписана на некролога ми. Георги Русев е изиграл ролите... тази, тази, тази и Градоначалника от „Ревизор".

Не слезе от сцената почти до смъртта си. Една от последните му роли в театъра беше с великата Татяна Лолова в пиесата „Нищо не помня" от Артър Милър.

Пиесата се игра с огромен успех.

„И един ден", разправя Гочето, "ми звъни мой приятел, режисьор, и ми вика: Абе, Георги, някакъв спектакъл сте направили с Татяна Лолова, как се казва пиесата? Викам: Нищо не помня. А той помълча малко и каза: Е, то човек не може да помни всичко..."

Отиде си през 2011. Скромно и тихо, така както живя.

Последните му думи били: Обичам ви.

(от книгата "Моите вдъхновители")