• Забраниха "В името на спорта" у нас, а в Германия го спряха след първия кадър, защото падна Берлинската стена. "Майки" го цензурираха - изобличаваше поощряването жените да раждат извънбрачни деца, казва режисьорката
• Когато снимах за кмета на София инж. Иван Иванов, ме впечатли, че всяка сутрин, отивайки на работа пеша, той изсипвал хартиени конфети по пътя си, а на прибиране проверявал дали са почистени

Адела Пеева е дръзка и не се страхува да заснеме и покаже истината. Създала е над 50 документални филма и един игрален. Те са прожектирани на най-престижните международни фестивали и са носители на различни големи отличия. Неслучайно я наричат най-добрият режисьор на документалистика у нас. 77-годишната жена не спира да твори, въпреки че някои от продукциите й са забранявани преди 1989 г. В момента работи по нов проект, а следващата седмица ще получи специален "Златен ритон". По този повод тя се върна назад във времето и разказа в интервю пред "24 часа – 168 истории" през какво е преминала, за да стигне дотук.

- Г-жо Пеева, през декември ще получите първия специален “Златен ритон” за изключителен принос в българското документално кино. Ласкае ли ви това?

- Вижте, целия си професионален живот съм посветила на документалното кино. Признавам, без излишна скромност, че тази награда наистина ме ласкае. Тя дойде след спрените и забранени на времето ми продукции и по-късно след филми, обиколили света, участвали на най-елитните фестивали и отличени с престижни награди. Като че ли през годините успях да спечеля любовта на зрителите и даже славата на “най-популярен български режисьор на документално кино”. Обикновено ласкателството се свързва с користни цели, но в случая не виждам такива. Истината е, че тази награда за цялостно творчество е много значима, тя е признание за всичко, което направих, и няма как да не ме прави щастлива. Но за мен това наистина не е повод да се превъзнасям и възвеличавам.

- Фестивалът ще бъде открит с вашия филм “Излишните”(1999), който разказва за Възродителния процес. Трудна ли беше тази продукция за Вас?

- Исках да направя този филм веднага щом започна Възродителният процес. Исках да отида на място и да снимам по време на случващото се, но не ми позволиха.

Вече имах лош “имидж“ - имах спрени два филма:

“Майки” и “В името на спорта”. Обаче не се отказах – успях да го направя 10 г. след промените, през 1999 г. Даже така стана по-добре, защото вместо вероятно само един репортаж, така се получи вълнуващ филм за времето и събитията, оставили дълбока обществена следа, видима и до днес. Това е един разказ за 3 жени и техните разделени семейства, като една от трите героини е българка, лекарка, участвала непосредствено в процеса на насилственото преименуване. Това е първият български филм, реализиран в копродукция с германската ZDF/АРТЕ, по-късно номиниран и за наградата PRIX EUROPE 1999 г. в Берлин.

- Кога се появи любовта ви към киното? Като ученичка играете в спектакъл, искахте ли да станете актриса?

- Като ученичка в английската гимназия играх лейди Макбет, рецитирах на английски емблематичния монолог на лейди Макбет: Out damned spots, out I say... Имах голям успех. И до ден днешен съучениците ми, когато ме видят, ме поздравяват с “О, лейди Макбет!”. Не, не съм искала да ставам актриса, определено мечтаех да съм кинорежисьор.

- Като дете заминавате за Югославия - завършвате кинорежисура и се омъжвате. Какъв беше животът там?

- Не бих казала, че съм била дете, бях на 18 г. На тези години животът е хубав, а за нас в България Югославия тогава беше другият свят - Запада. Там завърших гимназия. Не се носеха униформи, момичетата ходеха облечени с невероятни тоалети. Тогава отказвах да ходя на училище, докато родителите ми не ми купят обувки на токчета и шлифер.

Абе друг свят, казвам ви. В тези години – 60-те на миналия век, отношенията между България и Югославия невинаги бяха добри и много често нашата страна затваряше границите. Ние разбирахме това, когато не ни идваха гости от родината. През другото време къщата ни беше пълна с хора, имаше случаи, когато спях на масата в кухнята.

- Дебютният ви филм е “Съединението на България”(1971). Защо избрахте точно тази тема за първата Ви лента?

- Когато се върнах у нас, ДО “Българска кинематография” ми предложи да избирам: работа като асистент-режисьор в Студия за игрални филми БОЯНА или като режисьор в Студия за документални филми “Време”. Разбира се, избрах да започна като самостоятелен режисьор. В Студията ми дадоха задача да направя този филм - той беше учебен и предвиден за показване в училищата, в часовете по история.

- Властите забраняват филма ви “Майки”(1981). Защо, и как го приехте?

- “Майки” е филм за самотни дами с извънбрачни деца. В онези години държавата поощряваше жените да раждат такива рожби, обещавайки им закрила и грижи. На практика това се свеждаше до настаняването им в едно място, което в София беше известно като “Сградата на к..вите”. Филмът беше забранен за публични прожекции заради начина, по който се

осмеляваше да критикува и изобличава

лицемерието и двойствения морал на социалистическото общество, но може би най-вече и заради това, че във филма беше показан и случай на едно момиче, което водеше дело за бащинство, а

таткото на момчето беше военен

и със статуса на “Активен борец срещу фашизма и капитализма”. Да, това беше първият ми забранен филм. Аз го наричам “малко спрян”. Не го пускаха по екраните, но не му иззеха изходните материали, излъчваха го на закрити прожекции – като тази на Националния фестивал за неигрално кино, където бе отличен с награда “Сребърен ритон”. Беше селектиран и показан в цензурирана версия и на фестивалите в Оберхаузен, Лайпциг и Билбао.

- Конфискуват материалите за филма “В името на спорта”(1983), който показва нечовешките методи в залата по вдигане на тежести по времето, когато треньор на националния отбор е Иван Абаджиев. Очаквахте ли, че ще стане така? Как изобщо се решихте да го направите?

- Не, не очаквах. Аз тръгнах да правя филм за младите спортисти. Срещнах се и с олимпийския шампион - щангиста Валентин Христов. В предварителните разговори

той ми разказа невероятни неща

за начина, по който се отнасят към щангистите, и за методите на треньора Иван Абаджиев. И тогава реших да направя филм именно за това. С него е свързана и една невероятна история, която съм разказвала и друг път. През 1989 г. поканиха филма за участие на Европейския фестивал на късометражно кино в Берлин. Успях да организирам пътуването си, което по онова време не беше никак просто. Носих с мен и копие на филма, за всеки случай – ако нещо стане с другото, което изпратих тайно чрез моя приятел Росен Милев, живеещ в Берлин. Все пак ставаше дума за спрян, забранен филм и предстоеше първото му показване в чужбина. И така, на 9 ноември вечерта с Росен чаках разтреперана началото на прожекцията. След първия кадър обаче го спряха и запалиха осветлението в залата. Не знам как не припаднах –

бях сигурна, че от посолството на България са направили необходимото,

за да се случи това. Оказа се, че причината е друга: току-що беше рухнала Берлинската стена. Чуваха се възгласи: “Всички вън! Излезте навън. Стената падна!”.

Няма да забравя как Росен ми каза: “Браво Адела! Филмът ти събори Берлинската стена!” А навън улицата бе залята от възторжени, прегръщащи се хора, с бутилки в ръце.

- Били сте на снимачната площадка със счупен крак, на инвалидна количка и дори бременна в 9-ия месец. Споделете повече подробности за тези ваши геройства.

- Както се казва, “На война като на война”. На снимки като на снимки, всичко е планирано, организирано, трябва да снимаш, няма връщане назад. Карате ме да се връщам много назад - бременна 9-и месец. Директорът на продукцията идва да ме вземе за снимки с джип. Аз го попитах:

“Ти какво, искаш да родя или да снимам?”

Е направих го, родих по-късно...

Националната библиотека “Кирил и Методий”. Снимам вестници в единия край на каталожния хол - много бременна, края на 9-ия месец. В другия край Радой Ралин, който като ме вижда, се провиква: “И да не родиш момче!”. Идеше ми да се скрия някъде, но къде с този голям корем. Радой си имаше свое обяснение защо не трябва да раждам момче. Той гледаше сам двамата си сина. Родих момче, за най-голямо разочарование на Радой.

- Единственият ви игрален филм е “Съседката” (1988), който е с най-голям брой зрители за годината, но тогава получавате и много нападки. Защо?

- Не само нападки, но и наказания, трябваше и да връщам пари. Филмът не само имаше голям брой зрители, а се оказа и най-продаваният в чужбина по онова време. А колкото до причините за проблемите ми по време на реализацията му… Бях документален режисьор, който е

успял да се промъкне в Киноцентъра и да направи игрален филм,

и трябваше да бъда показно порязана. Нещо повече - според протокола на Художествения съвет “този филм сгъстявал още повече черните краски в българското кино”.

- Емблематичен за творчеството ви е “Чия е тази песен?”, който пресъздава колоритно манталитета на балканския народ и все още се гледа с интерес. Той е във видеотеките в над 50 университета в САЩ и се ползва с научна цел. С какво е толкова специален?

- През цялото си творчество се старая да се придържам към максимата “Мисли локално, действай глобално”. Това ме научиха някъде по семинари и тренинг програми, в които участвах през годините. Този филм се оказа не само балкански. По света го припознаха като “техен”. Оказа се, че проблемът за споделената културна собственост съществува и в Европа, и по света. Филмът обикаля навсякъде и в страната ни вече повече от 20 г. Миналата година му чествахме юбилей - 20 г. от първата му прожекция. И въпреки респектиращия му дълъг “живот”, киносалонът в Дома на киното беше пълен, и то предимно с млади хора.

- През 2010 г. направихте филм за най-известния кмет на София инж. Иван Иванов. Кои истории от живота му ви впечатлиха най-много?

- Неговият професионализъм, когато става дума за проектите, които реализираше, а също така и невероятната последователност и посветеност на правилата, на които се основаваха десетилетията успешно управление в изграждането на София. Като хидроинженер и отговарящ за проекта на водопровода Рила - София, в продължение на 3 г. той обикаля с екипа си Рила и не спира, докато не опише всяко изворче, всеки ручей, преди да започне проектирането на водопровода. По негово време строго се е следяло за чистотата и дисциплината в комуналните служби. Всяка сутрин, отивайки на работа пеша, той изсипва малко хартиени конфети по пътя си. Когато се прибира след работа, проверява дали са почистени.

- Кои са вашите модели в режисурата?

- Понеже говорим за българското документално кино, ще назова Никола Ковачев. Един много интересен режисьор от старата школа и добър човек. Имах късмета да работя по едно и също време с него в Студия “Време”. Бяхме с една и съща монтажистка и често се засичахме при нея. От него научих много неща на монтажната маса.

- Бяхте ли близки с Бинка Желязкова?

- Не, не бяхме близки. Но аз имах честта да бъда в една компания с нея, когато ми спряха филма. По едно и също време забраниха нейния “Нани-на” и моя “В името на спорта”. И двата бяха направени в Студия “Време”. И двете ни обсъждаха по събрания какво да ни правят, как да процедират с нас.

- Кои са били най-трудните моменти в живота ви?

- Спомням си, че Юлий Стоянов - големият български документалист, когато ме видя в Студията с ракета за тенис, а това беше периодът, когато ми спряха филма и ме разнасяха по събрания, ми каза: “Около теб ври и кипи, а ти съвсем спокойно си ходиш на тенис и се развяваш с ракета в ръка!”. Та, така за трудните моменти.

- Има ли филм, който сте искали да осъществите, но не сте?

- Да, за съжаление има. След 10 ноември бе ликвидирано държавното финансиране на филмопроизводството, правенето на продукции стана проблем и грижа на самите кинаджии. Години наред успявах да намирам средства за реализацията на много интересни и успешни филми. Но за някои от проектите не ми стигнаха силите. Ще спомена като пример

идеята за филм за паметника на Брус Лий,

издигнат в босненския град Мостар. Едно кошмарно разделено място между хървати и мюсюлмани, където децата от единия бряг на протичащата през града река Неретва не смееха да минат през моста, за да отидат отсреща. А училищата имаха по два входа - единият за хърватските деца, а другият за мюсюлманските.

- С какво се занимавате в момента? По какво работите?

- Е, как с какво? Правя филм за най-младия общински съветник в България, за ежедневието в политическия живот на един малък град, огледало на случващото се в страната.