• Художникът и аниматор Владимир Тодоров за тайната на успеха и битката всеки ден да запазиш мястото си в световната киноиндустрия
• Моята версия на Волдемор от "Хари Потър" бе доста по-страшна, казва артистът
• Така и не заобичах истински Лос Анджелис. В пъти предпочитам уюта на София, признава той

Едва на 25 години той се озовава в сърцето на филмовата индустрия и още в първия си работен ден в студиото на Стивън Спилбърг осъзнава, че трябва да се отърси от младежкото си его, за да успее. Художникът и аниматор Владимир Тодоров още преди десетилетия доказа, че Холивуд не е обетована и забранена земя за българския талант, с работата си за най-големите филмови студиа и създавайки визуалните образи на култови фантастични герои от "Хари Потър", "Стюарт Литъл", "Космически забивки" и т.н.

Забележителната му артистична кариера е богата на безценни истории, които Тодоров разказва в автобиографичната си книга "Холивудобългарин. В страната на илюзиите".

- Г-н Тодоров, лесно ли се живее и твори в "страната на илюзиите", щом човек веднъж си извоюва мястото там?

- Зависи какво разбираме под "лесно". Не мисля, че има лесно живеене или лесна работа не само в "страната на илюзиите", но изобщо. А ако има, то лесното е скучно и безинтересно, поне за мен. Почти всеки филм, в който съм участвал, е представлявал някакъв технологичен скок, нещо съвсем ново. Препятствие, на пръв поглед невъзможно за преодоляване. Но точно в това се крие една голяма част от удоволствието да правиш кино и да създаваш "илюзии". Що се отнася до извоювано място в киноиндустрията, такова не съществува. Веднъж успял да влезеш през вратата, всеки божи ден се бориш да запазиш това място с талант, с работа, с упорство и търпение, защото това място нито е гарантирано, нито вечно.

- Защо определяте киното като "света на илюзиите"?

- Това е метафора, разбира се, но всеки филм е, грубо казано, час и половина-два, прекарани в някакъв илюзорен свят. Особено във фантастичните филми, повечето от които пресъздават някаква паралелна, несъществуваща реалност. Някакъв измислен свят, който, колкото и реалистичен и убедителен да изглежда на екрана, е една илюзия и бягство от действителността.

- Какво е първият ви работодател (в Лондон) да е именно Стивън Спилбърг?

- Още в първия си работен ден в студиото на Стивън Спилбърг - "Амблимейшън" (Amblimation – Universal Pictures) в Лондон, си дадох сметка къде съм попаднал. Че случайно или не, късметът ми е кацнал на рамото и ме е хвърлил директно в дълбокото, право в сърцето на филмовата индустрия, такава, каквато дори не си бях представял. Че съм получил огромен шанс, който не е за изпускане, и трябва да бъде извоюван заслужено с много усилия. Че трябва да хвърля егото и младежкото си напомпано самочувствие, че знам как се прави кино, в кошчето, да разперя уши и отворя широко очи, и да започна да се уча на всичко отначало, ако искам да оцелея в тази машина.

Самият факт, че попаднах директно при един от най-успешните и влиятелни режисьори и продуценти като Спилбърг, беше колкото опияняващ и фантастичен, толкова и отрезвяващ, защото аз дори не си бях позволявал да мечтая за подобен шанс. Смятайте какво се случва в главата на един 25-годишен мърльо, току-що откопчил се от оковите на тоталитарната система и изненадващо получил шанса да работи в такива условия.

- Какво за вас е голямото тайнство и майсторлък в анимацията?

- Не мисля, че в анимацията има някакво тайнство. Важно е да уточним, че анимацията не е жанр, както много хора си мислят, а просто още едно средство, форма за киноразказ. Говоря най-вече за комерсиалната, пълнометражна анимация, която освен по форма по нищо не се различава от един игрален филм. В основата и на двете форми е историята, разказът. Огромното предимство на анимацията е в неограничените възможности, които дава за интерпретация на дадена история. 

В анимацията всичко е възможно без ограничения. От всеки предмет става герой с характер и поведение. Това, разбира се, отдавна се случва и в игралното кино, но не без помощта на анимацията. Майсторлъкът, ако може да се говори за такъв, е в това аниматорът освен сръчен художник да е и добър актьор, защото именно това дава живот на даден герой.

- С какво бе предизвикателна работата по хитовите заглавия "Космически забивки" и "Стюарт Литъл"?

- Общото между двата филма е комбинирането на игрално кино с анимация. Тоест живи актьори си партнират с анимационни герои. В случая на "Забивките" баскетболните звезди на лигата с класическите герои на "Уорнър Брадърс" като Бъгс Бъни. Разликата е, че в първия анимацията се правеше все още традиционно и се рисуваше на хартия, докато в "Стюарт Литъл" вече беше триизмерна и се правеше на компютър. За мен, бидейки тогава доста неграмотен технически, преминаването от традиционна към компютърна анимация беше до известна степен предизвикателство, но и шанс за скок в новите технологии. Хем ми беше интересно, хем започнах да усещам една умора от анимацията като форма, и идеята да ставам и лягам с един герой в продължение на 2-3 години. Така че първият "Стюарт Литъл" се оказа и последният ми филм като аниматор и от втория нататък се занимавах основно с разработка и създаване на типажите, визуализация и сториборд.

- Кои са любимите ви творения и защо?

- Нямам любими. Почти винаги, дори да съм бил сравнително доволен от работата си в даден филм, впоследствие, поглеждайки назад, съм намирал купища грешки и недостатъци. Понякога дори съм се срамувал от резултата, знаейки вече през призмата на времето и понатрупания опит колко по-добре би могло да бъде. Едно от малкото неща, от които продължавам да съм сравнително доволен все още, е късометражният ми филм "Флътър".

- Вие сте отговорен за образа на Волдемор от "Хари Потър". Споделете детайли от създаването му и работата по продукцията, тъй като изработвате образите и на кентавъра, и на триглавото куче Пухчо?

- Това не е съвсем точно. Аз наистина участвах в създаването на образа на Волдемор, но в самото начало на проекта, когато все още не беше избран актьор за ролята. Моята версия беше много по-преувеличена и доста по-страшна от това, което в крайна сметка се вижда на екрана. След кастинга на Ралф Файнс образът трябваше да се нагоди към неговото лице и да запази приликата и излъчването му, което значително промени първоначалния вариант.

С кентавъра и кучето нещата бяха доста по-различни, тъй като тези образи не присъстват в снимачния процес и щяха да бъдат компютърно генерирани и добавени впоследствие, така че те запазиха до голяма степен първоначалния образ, който им бях дал.

Интересното в целия процес за мен беше най-вече това, че в първия филм от поредицата все още никой нямаше идея как ще изглежда светът на Хари Потър и героите в него, и ние имахме шанса да започнем от нула, да развинтим фантазията си и да изградим визуално всеки детайл. Това, така наречената предпродукция, е най-сладкият период в създаването на подобен филм, защото имаш пълна свобода да разгърнеш въображението си без притеснения за бюджет, локации и изобщо обичайните грижи и тревоги, които сполетяват всяка филмова продукция, когато влезе в снимачен период.

- Имахте или нямахте разногласия с Джоан Роулинг?

- Съвсем дребни и незначителни. За разлика от повечето автори, правата на чиито книги са откупени, поради популярността на Потър тя си беше извоювала правото да коментира и да дава съвети във филмовия процес, което е изключителна рядкост. Често я водеха в студиото и естествено, спираше и при мен. Имаше някаква конкретна представа за това как да изглежда кентавърът примерно и аз горе-долу се постарах да го доближа до това, но впоследствие го променихме за добро според мен. Иначе общуването с нея беше изключително приятно.

- С какво спечелихте доверието и симпатиите на режисьора Крис Кълъмбъс, а след това и на Робърт Земекис?

- С Крис се харесахме от пръв поглед, както се казва. Просто си допаднахме като характери, което помага много в процеса на работа. Случвало ми се е и обратното с други режисьори и резултатът не е бил добър. Още с първите няколко скици, които направих, спечелих доверието му и оттам нататък вече беше лесно. Общо взето, почти веднага приемаше каквото предложех. С Боб Земекис се случи нещо подобно.

Една-единствена рисунка за "Полярен експрес" беше достатъчна, за да се отвори вратата към неговия свят и филмите му. И това работно приятелство продължи десетина години. Предполагам, че късметът е изиграл немалка роля и в двата случая, както и в доста други филмови проекти, в които съм имал шанса да попадна.

- Кога започнахте да чувствате Лос Анджелис като ваш дом?

- Така и не заобичах истински този град за разлика от Лондон, макар че съм прекарал там над двадесет и осем години. Твърде огромен и разпилян е за моите предпочитания. Без добре развит градски транспорт, което те принуждава да прекарваш всеки ден часове в колата, в тежък трафик и задръствания. Това затруднява и социалния живот. В пъти предпочитам компактността и уюта на София.

- Стараехте ли се никога да не се откъсвате от България?

- Да, задължително. Аз никога не съм се чувствал като емигрант, като човек, който напуска дадено място завинаги. Винаги съм смятал, че съм някъде другаде временно, най-вече защото работата ме е отвела там, а не някакво желание да се преместя да живея там непременно. И това временно продължава вече над тридесет години. Хайде още един филм, после още един и времето лети. Но никога не съм късал връзката с България и с приятелите си тук. Старал съм се да си идвам почти всяка година. В началото за кратко, а напоследък се застоявам все повече и повече.

- Кой е бил най-трудният момент в тази ваша холивудска приказка?

- Не се сещам за такъв. Не че не съм имал пречки и препъвания, но нищо драматично, така че да ми остави траен спомен. Имал съм, разбира се, и конфликти, и провали, но в по-голямата си част приказката е била с добър край.

- Какъв характер трябва да притежава един артист, за да бъде успешен в жестоката машина на киноиндустрията?

- Мога да говоря единствено за себе си, но за мен много важно беше да се науча да потискам егото си, да умея да приемам спокойно критика и да умея да работя в екип въпреки различията в характери, вкусове и разбирания. Също така нужно е огромно търпение и дипломатичност. Малко скромност никога не е излишна. И, последно: Да умееш да губиш достойно.

- Кои са най-безценните ви уроци, които биха могли да помогнат на мечтателите, идващи след вас?

- Най-важното е, че няма нищо невъзможно и непостижимо. Клишето: "следвай сърцето си", колкото и досадно и изтъркано да звучи, не е съвсем безпочвено. По-скоро бих го перифразирал на: "следвай вътрешния си глас и интуицията си". Също така се убедих, че наистина късметът, или както щете го наречете, играе ключова роля и когато кацне на рамото, не бива да се изпуска.

- А ако бяхте следвали в Художествената академия, каквито намерения сте имали, как смятате, че щеше да се развие вашият професионален път?

- Нямам представа. Само мога да предположа, че животът ми щеше да се развие в съвсем различна посока и никога нямаше да преживея всичко, за което говорихме досега.

- Кога открихте, че имате и талант за писане?

- За талант не съм сигурен, но винаги съм разказвал истории и мисля, че го умея, независимо дали е с думи, или с изображения. Преди тази книга - "Холивудобългарин", имам още три: The Moon Rock, "Капризите на Оливър" и "Архипелаг Ню Йорк". За разлика от последните две, първата не е издавана в България, но още с излизането и филмовите права бяха откупени от продуцентската компания на Робърт Земекис и "Дисни". В крайна сметка до филм не се стигна. А защо, можете да прочетете в "Холивудобългарин", ако ви е любопитно.

- По какво работите в момента?

- От почти две години се опитвам да направя пълнометражен игрален филм в България. Все още сме в самото начало с надеждата за финансиране. Тегаво е, всичко става изключително бавно, но аз съм оптимист и упорито търпеливо теле и вярвам, че рано или късно ще осъществя този проект. Както казах малко по-горе: Няма невъзможни неща.