За кой ли път се замеряме с абсурдни измишльотини пред евроинституциите, но защо хора с претенции за морал започнаха да ги преповтарят?

По света се случват грандиозни неща - някои са впечатляващи с устрема на новаторския гений, други пък са толкова отвратително мерзки, че нормалното съзнание отказва да ги приеме за дело на човеци и къде съзнателно, къде не, предпочита да ги приписва като заслуга на някакви отделни вманиачени тирани или пък всемогъщи конспиративни кръгове. И това не е от днес или вчера. Човечеството винаги е било разкрачено между вдъхновяващи възходи и ужасяващи падения.

Но ако си представим, че утре по една или друга причина светът свърши, с какво би могло да бъде отличена и запомнена България на световната сцена?

С мащабни проекти и величави идеи?

С дивна природа и самобитност? С таланта на своите творци? Уви, не. Ще бъдем запомнени със самоклеветенето. Това е основният български принос на световната сцена. Ето го “изкуството”, с което упорито напомняме на останалия свят за себе си и своята уникалност. Защото никога, ама наистина никога, по никакъв повод и за нищо на света не пропускаме да наклепаме някой свой.

Особено впечатляващо бе, когато преди години в надпреварата за поста генерален секретар на ООН се включиха едновременно две българки. Ако беше само едната, може да се предположи, че тази част от разделената ни нация, която не я харесва, щеше да злослови по неин адрес, докато другата - да я хвали или просто да я подкрепя мълчаливо. Но тъй като кандидатурите бяха две, това като че ли обедини всички българи и по един “творчески” начин претворихме националния си девиз “Съединението прави силата”.

Едните злословеха за първата,  а останалите - по адрес на втората

Та ето как с пламенни всеобщи усилия тогава съвсем не неочаквано се самопровалихме.

Преди това всички много се срамувахме и съпреживявахме провала на една външна министърка, която бе номинирана за еврокомисар. Но в този провал - от началото до края - участваха пак българи.

Тя може и да не беше най-достойният кандидат от всички българи, които вероятно биха били достойни за този толкова висок пост. Но бе впечатляващо как на секундата, щом името ѝ се появи в комисарската листа, клеветите започнаха.

“Снаха на мафията”, “Държавна сигурност в европейската политика”... Разни такива

колкото бомбастични, толкова и несъстоятелни алабализми,

които никога не биха били достойни за коментиране от сериозни хора, ако в крайна сметка не постигнаха очаквания ефект. А той беше наистина срамен - да гледаме публично как група българи участват в очернянето на една българка. Защото вече от позицията на времето няма и капка съмнение - зад цялата работа по омаскаряването всъщност стояха само и единствено наши сънародници. Нито един чужденец.

Само българи!

И тия, които го замислиха и го направиха с умисъл, и тия, които го подеха и преповтаряха без особена причина. Ей така, само за спорта...

Днес същата работа се повтаря за кой ли път. Някаква абсурдна измишльотина, която навремето е била скълъпена от българи по адрес на други българи, се представя на вниманието на европейските институции като нещо едва ли не състоятелно, което заслужава внимание и дискусии.

Всъщност е доста жалко това, което се случва. Защото е мижитурско. Би било похвално и достойно, ако имаше истинско журналистическо разследване за това кой и как е продавал български паспорти. Но уви, няма такова. Има

шушу-мушу и мън-мън

Разбираемо е, защото доносници и клеветници винаги е имало. Но е неразбираемо, когато хора с претенции за морал и чест с половин уста започнат да преповтарят някакви подобни нечистоплътности и по този начин ги легитимират чрез собствения си авторитет. Това легитимира истинските престъпници, превръща в жертва наклеветените, а самоклеветенето - в национална отличителна черта. Единственото, с което рискуваме да ни запомнят.