Защо българите обичаме толкова много да злословим? Самоунижение и безчестие са нашите основни стандарти на национално поведение, анализира писателят и психиатър Калин Терзийски

- Г-н Терзийски, на какво се дължи хейтът на българите, който се изля върху украинката Ярослава Магучих, която счупи рекорда на Стефка Костадинова?

- Дали обичаме да злословим и да хулим повече от другите народи? Това е много сложен въпрос, но щом и на самите нас ни прави впечатление, че една от открояващите се наши национални черти е склонността към злословене, завистническо охулване - особено на силно и внезапно прочули се хора, значи в цялата работа има нещо! Добре е, че сред народа все пак има добросърдечни хора, които се сепват и реагират болезнено на повсеместната злост.

Когато Ярослава Магучих подобри световния рекорд на Стефка Костадинова, по неин адрес се изсипаха купища кисели, солени и направо цианидно отровни думи. Много от тях бяха клевети - примерно, че тя е транссексуална или че защото била украинка, като вид политически пропаганден ход са ѝ “помогнали” да счупи рекорда, като тайно са намалили височината на летвата. Всякакви такива твърдения, естествено, спокойно могат да бъдат превърнати в достояние на съда и всеки, който ги е пуснал в публичното пространство, почти неминуемо би бил осъден.

- И точно тук не изплува ли една от причините за българското злословие?

- “Кой, по дяволите, ще се занимава с нищожество като мен?!” Това е една дълбока, мазохистична, типично българска мисъл: “Аз съм никой, нищо съм, затова и не нося никаква отговорност” - та нима едно нищо може да носи отговорност? Някой би казал - как така? Българинът, напротив, е склонен да крещи “Булгар, булгар!” и да се бие в гърдите,

той има много натрупана арогантност

и необосновано високо самочувствие - как така ще се смята за нищожество?

Именно човекът с патологично ниско самочувствие - компенсаторно, контрастно, култивира у себе си необосновано високо самомнение. Той е мнителен, обидчив, докачлив, подозрителен, винаги се чувства непризнат, избягва да хвали себе си (тоест това “булгар, булгар” е малко архаично и литературно, все пак), но въпреки това се има за нещо много важно и недооценено: “Ти за какъв се мислиш бе, за нещо повече от мене ли?” - такъв е напиращият в устата на всеки българин въпрос, дори към хора, които въобще не са го и забелязали и не таят нищо лошо към него.

И така

българинът, нямайки уважение към себе си и смятайки се за нищо

(въпреки парадоксално високото си самочувствие - не бива да ни смущава тази странна диалектика, защото човек винаги е изграден от противоположности), смята, че може да си говори всичко за всички, а тъй като българинът никак не харесва себе си, няма как да каже нещо добро и за другите. Споделя много добри неща, но когато това “казване” ще му донесе нещо. Например като става въпрос за спорт, той ще превъзнесе някой наш спортист и така, по “съребрена линия”, ще повдигне и своето смачкано самочувствие.

- Това държание има ли общо с поведението ни?

- Ако погледнем друг аспект от нашата душевност, макар и да ни се стори в началото малко пресилено, ще трябва да се замислим: Не постъпваме ли, откакто имаме самостоятелна история, да речем от края на XIX и началото на XX век, целокупно - като народ, като нация, като държава - винаги мерзко и унизително. Самоунижение и безчестие са нашите основни стандарти на национално поведение - ние предавахме Ботевите четници, не спасихме Левски (въпреки че никой не го пазеше), изменихме на Русия, която, като оставим настрана всички имперски интереси, бе дала десетки хиляди жертви за нашата независимост. После се съюзихме с Германия, когато беше силна, защото блюдолизната олигархия у нас винаги е нямала равна на себе си по угодничество, за да можем след това да ѝ изменим и

да станем най-унизително покорният слуга на СССР,

като в същото време (същият този народ, тази нация) се забавляваше, че нашият хитрец Тошо лъже и руснаците!

И после отново изменихме на страстния си любовник - Големия брат СССР, като се заклехме в свята преданост и любов към новия Голям брат САЩ. Ако това не е една история на низост и безсрамно безчестие - здраве му кажи! А когато главата смърди, какво остава за близката до другия край на гастроинтестиналния тракт опашка?! И така - крадецът винаги вика “Дръжте крадеца!”.

- Според Вас това може ли да се промени?

- Чуете ли българите да злословят, знайте, те говорят това, което мислят сами за себе си - с ужасната горчивина, трупана през вековете. Какъв е изходът ли? Изходът е заложен във всекиго. Следвайки Аристотел: Добродетел е това, което се постига трудно - ние трябва да създаваме своето самочувствие всеки сам за себе си, с трудни, мъчителни понякога, непосилни почти винаги достойни дела. Ден след ден!

Когато си наред със себе си и обикнеш себе си, няма начин да злословиш. Ти просто обичаш хората, защото ги гледаш през очилата на любовта към себе си. А

тя се постига с достойни дела. Ден след ден

Не е достойно да крещиш, да си патриот или да отидеш на война. Достойно е да почистиш около дома си, в парка си, в града си, да помогнеш на изпадналия в беда, и най-накрая - да си вършиш работата безукорно добре, дявол да го вземе!

Както казва Кандид, прочутият герой на Волтер: “И все пак всеки трябва да обработва собствената си градинка!”.