Трите начина да откажем и последния избирател

Силно съм разтревожен за състоянието на предизборното говорене – то се превърна в досаден дуел между контрадезинформацията и дезинформацията. А на нас, пенсиите, ни липсва добрата стара пропаганда, липсва ни приказката за светлото бъдеще.

И тъй като професията контрадезинформатор дава по-добра кариера, тази дейност набра такава мощ, че вече далеч изпреварва дезинформацията. Опроверженията вече обиколиха света, а лъжите още си връзват обувките.

Чета например аз предупрежденията на един “сертифициран” експерт в прогресивен сайт и какво да науча – хората на Путин пуснали партенка, че Брюксел щял да ни забрани да си гледаме домати! Явно коварният кремълски замисъл е народът да се паникьоса за своите домати и да хукне към Онази партия (ОП), която не бива да се назовава. И докато разбере, че е излъган, изборите минали и заминали.

Аз лично домати не гледам, но всеки ден общувам с хора, които гледат. Разпитах тук-там и какво се оказа – при тях партенката още не е пристигнала. А опровержението вече е тук и чака своята причина. Ами ако Путин се усети и коварно я спре или отложи? В тениса това се нарича “контрапие”, а във футбола “литкане” - хващаш противника в крачка и го преодоляваш.

Затова моят съвет е следният – ако ще опровергаваш фейковете, не чакай Путин да ти свърши работата, а първо сам ги пусни в оборот. Първо причината, после следствието, да не се литнеш сам като онова овчарче.

Не е толкова прост занаятът на пропагандиста. Ние, пенсиите, сме преживели не един, а два социални строя и затова

много по-отдалеч усещаме зеления хайвер, отколкото днешните инфлуенсърки

Даже сме тренирани да избягваме неговите предпочитани локации. Например в предишната епоха всички четяха вестници, но ги започваха отзад напред. Знаеше се, че на първа страница е гола пропаганда, няма смисъл да се поглежда дори. На последната обаче имаше я спорт, я времето, я някакви човешки новини, които си струват. Така човек си създава вътрешен компас за местоположението на пържения въздух и предварително го заобикаля.

Един гражданин обаче привлякъл вниманието на органите. Той купувал вестника, поглеждал само първата страница и го хвърлял в кошчето. И като го питали защо прави така, казал: “Най-важната новина, която аз чакам, ще излезе на първа страница!”. Е, тя излезе, а след нея и първите страници на вестниците се сетиха, че също трябва да се правят на интересни.

Но старата първа страница на скуката не се предаде, тя се прегрупира и трансформира в нови жанрове и медии, чрез които да продължи да пробутва своята пластмасова реалност на зеленото младо поколение.

Онзиден например изслушах един възторжен “радиоподкаст” на тема “Как разговаряме с дядо и баба на тема евроизбори”. Това направо ме върна в епохата на “рапорт даден – рапорт приет!”, когато от радиото течаха водопади от пионерски и комсомолски ентусиазъм. Но това е нова висота. Кой да се сети тогава, че яйцето може да мъти кокошката?

Друго си е частната инициатива в борбата за обществените субсидии.

Представяте ли си как ученик от пети-шести клас школува дядо си за тънкостите на европолитиката, а дядото кима и си записва? Да те е страх да прибереш внучето от детската градина, защото по пътя може да ти обясни камасутрата.

Но дали тези нови пропагандни форми работят за партиите или срещу тях?

Дали, като гъделичкаш егото на пуберите, мотивираш дядовците? Уви, пуберите под 18 все още не могат да гласуват, а ние, пенсиите, сме основният електорат, тъй като бащите и майките в активна възраст ходят за гъби. Затова се боя, че проект като “Как разговаряме с дядо и баба на тема евроизбори” по-скоро ще отблъсне избирателите от прогресивния евродепутат, който бе звездата на цялото бебешко шоу.

Ние, пенсионираните вестникари, също навремето изпълнявахме ритуалите. Като ги гледам сега, сякаш ми връщат младостта, но не точно тази част от младостта, която ми харесваше.

Но стига с пенсионерските капризи. Днес най-важното е младите и прогресивни сили да печелят избори, нали така? Това е моята тревога, защо всички пропагандни рупори са се заели да отвратят и отегчат избирателя до смърт? Къде са добрите, жизнеутвърждаващите послания, които поне малко да намирисват на нещо истинско?

Три вида самоубийствени наративи

владеят ефирите в тези предизборни дни.

Първо, това са игрите на контра и реконтра дезинформации. Путин срещу Сорос, Сорос срещу Путин – те вече са като ин и ян в китайската медицина.

Писнаха и двамата, приберете ги някъде!

Второ - компромати и ругатни срещу бившия партньор в сглобката. Това вече е интересно, защото напомня на взаимен стриптийз. При комунизма това ни липсваше. Но дали е продуктивно, дали въодушевява взаимния електорат? Ако твоята партия лъсне по организъм, дали няма да потърсиш утеха в ОП, която не бива да се назовава?

И третият, най-приспивният вид, е предизборната комсомолщина от рода на “Как разговаряме с дядо и баба на тема евроизбори”. Детинщини, лигавщини, хайде сега предизборно да поиграем на “пускам-пускам кърпичка”. Разчита се на напреднал геронтопубертет, но трябва да е ясно, че алцхаймерът последно засяга най-старите спомени, така че навиците да се заобикаля тоталитарната скука, никога не си отиват. Склеротикът може да забрави името на детето си, но не и онази първа страница.

Ако държим населението съвсем да спре да гласува - това са трите най-мощни рецепти. Но ако целта е някой да дойде и да ти подкрепи партията, обещай му нещо конкретно и истинско. Ето само някои примери:

- Пак за доматите. Всеки знае, че при встъпването си в ЕС България подписа убийствен за земеделието и животновъдството договор. Евроизбори може да спечели партия, която обещае, че със зъби и нокти ще се бори за предоговоряне на квотите. А най-добре е да докаже, че и досега се е борила, така че да повярваме.

- Мирът винаги печели избирател, особено сред пенсиите. Значи ще печели онази партия, която обещае, че в никакъв случай няма да изпраща български войници в Украйна. Просто е.

- За политическата криза. Избори може да спечели партия, която обещае, че ще се бори за смяна на избирателната система – единственото, което може да спре патологичната спирала.

И така нататък. Просто е, но е табу.