През 1985 г. съдията Димитър Попов осъжда на смърт обвинения Тодор Дечев 

В най-новата ни история има и един потресаващ, но малко позабравен случай на оскверняване на гроб на известна личност – този на Людмила Живкова. За нечуваното за времето си посегателство е обвинен 26-годишният Тодор Дечев.

През 1985 г. младежът набързо е осъден на смърт от съдията от Софийския градски съд и първи министър-председател след промените Димитър Попов. А за това колко сериозно е прието посегателството срещу мъртвата дъщеря на Тодор Живков свидетелства фактът, че присъдата е

изпълнена само шест дни

след произнасянето

Какви са фактите?

Ако се вярва на обвинението, Тодор е счупил мраморна ваза и се е изпикал до гроба на дъщерята на бившия Първи Людмила Живкова на Централните гробища. Към това следствието прибавя и още две сериозни престъпления – нападение над войник и над полицай. Според разказите на близките, излезли по-късно, уликите са изкуствено скалъпени, за да може той да получи най-тежкото наказание.

Според добавените обвинения Тодор първо напада постовия пред столичната Пожарна и му отнема автомата. След това

напада и милиционер в

квартал "Хаджи Димитър" По-тежко е пострадал войникът, който при падането на земята си чупи черепа. След като излиза от кома, пострадалият "разпознава" Тодор Дечев като нападател.

Младежът е сред хилядите, които са грубо пренебрегвани от режима само заради миналото на семейството си. Животът му от най-ранно детство е бил много труден, защото навремето дядо му избягал зад граница чак в Бразилия. А в онази епоха да имаш близък родственик "невъзвращенец", е изключително тежка карма. Властта не прощава подобно "предателство" и прави черен живота на наследниците.

"Баща ми мина границата и избяга в чужбина преди повече от 70 години – разказа преди време пред в. "168 часа" Живка Дечева, майката на осъдения, която живееше село Караманово. - Била съм малка, но помня. Оттогава бял ден за семейството ми не е имало. Истината е, че детето ми си замина заради баща ми. Не заслужаваше такава присъда."

Преди инцидента тя и синът й се местят в София и се опитват да се отърсят от "срамното си минало". Намират си работа в "Кремиковци", тъй като тежкият труд край пещите на комбината

се компенсира със

софийско жителство

и апартамент в столицата.

Синът Тодор Дечев не можел да понесе немотията. По това време той си имал и съпруга, от която чакал дете, но не можел да им осигури нормален живот. Постоянните лишения и неравната битка със системата променят Тодор и той търси отдушник в алкохола. Точно по време на едно от своите напивания той се озовава незнайно как на Централните софийски гробища, разказва след години майка му.

"Опитах се да го бутна с крак, но не успях. След това се опитах да вдигна една мраморна ваза, много тежка беше. Изпуснах я и тя се претърколи. Исках

с тая ваза да ударя бюста

на Людмила Живкова,

но не можах да я вдигна. Тогава взех една тротоарна плоча и ударих бюста по главата. Плочата се счупи. Докато удрях барелефа на Людмила Живкова, в злобата си виках (не много силно): "Престъпници сте всички, мошеници сте всички!". Имах предвид Людмила Живкова, разни партийни секретари, разни партийци. С това си подписах смъртната присъда, нали?", казва Тодор Дечев на милиционерите, които го арестуват.

Разпитите на Дечев са засекретени в дело номер 2 от 1985 година, което години по-късно е извадено на бял свят от журналистката Маргарита Михнева по БНТ. В съда прокурорът заявява: "Без каквото и да било основание, Тодор Дечев, явно под влияние на буржоазната идеология, е приел само някои отрицателни страни от живота в нашата страна. Своите декадентски настроения, идеи и чувства не споделя с никого, а отразява в своя бележник.

У него не е имало място за никакви ценности - материални и морални...

Житейската му карта е ясна

- живее на квартира под наем, получава нормално трудово възнаграждение...Така, както десетки хиляди хора се задоволяват с подобно положение... Така е трябвало да постъпи и той... За мен, макар учудващо, той се е оформил като човек с човеконенавистни чувства. Подсъдимият, изпълнен с егоизъм, признава само себе си - заслужава ли да живее? Кой може да гарантира, че след 15, след 20 години няма да извърши същото..."

На фаталната дата 15 март 1985 г. съдията по делото Попов издава смъртна присъда. Върховният съд я потвърждава и въпреки надеждите на близките Държавният съвет

също отказва

да помилва осъдения

Майката Живка е безсилна да помогне на сина си. "Никой не сметна за нужно да ми каже точния ден, в който са разстреляли Тодор. Съобщиха ми с телефонно обаждане, че присъдата е изпълнена." До последния си дъх той твърди, че е извършил нападението в нетрезво състояние. В личния си дневник Дечев е записал:

„Остарях твърде млад. Всичко загуби смисъл. Не вярвам в никого и в нищо. Всичко е лъжа и измама. Аз се чувствам роб на човеците, наречени комунисти. С провиснали шкембенца и авторитетни муцуни. Това са един вид мошеници, педерасти, дупедавци, които не заслужават нищо друго освен огън, бавна, изгаряща смърт."

С тези думи Тодор Дечев

на практика подписва

смъртната си присъда,

твърди майка му. Режимът не може да прости подобни тежки обиди във време, когато се влиза в затвора за разказан виц за Тодор Живков, допълва тя.

Няколко месеца преди да бъде изпълнена смъртната присъда на Тодор Дечев, на 18 ноември 1984 година жена му Цветанка ражда син. Баба Живка се умилява при спомена за внучето си. "Той ми е гордост, прилича досущ на баща си. Внучето ми е в Америка. Учи и работи. Свободна минутка няма. Той си го избра така. Само изчака да стане пълнолетен и хвана самолета", обяснява навремето Живка Дечева.

"Процесът беше публичен.

Никога не съм поемал

политически процес",

заявява през 1990 г. Димитър Попов, който пет години по-рано е осъдил на смърт Тодор Дечев.

По ирония на съдбата Попов е първият министър-председател след промените. Майката на разстреляния Тодор Дечев се опитва безуспешно дълги години да установи контакт с него и да го попита защо е издал най-тежката възможна присъда.

С помощта на Маргарита Михнева тя най-накрая стига до бившия премиер, но той приключва разговора с категоричното: "Не си спомням за този случай!".