Няколкото дребни инцидента с мигранти у нас взривиха с нова сила въпроса: толерантни ли сме към чужденците?

Причина за напрежението не може да се търси в броя на пришълците, тъй като според данни на Евростат те са едва 1,7% от населението на страната, докато в повечето държави в Европа техният дял е значително по-висок и в някои надминава 10%. Обяснението е очевидно – мнозинството от тях минават „транзит" през страната ни, а от чужденците, които отсядат, почти една трета са руснаци – главно заради имотите си по Черноморието. Следват украинци, сирийци и британци...

А за разлика от сега, в миналото, дори от Средновековието насам, ние сме били пример за

веротърпимост и липса

на предразсъдъци

не само по отношение на околните племена, а и към представителите на далечни народи. За това свидетелстват и историческите извори - българският владетел Крум приема аварите в държавата си и дори черпи от техния опит, за да изкове железни закони.

В аналите можем да намерим и изненадващи документи, като, да речем, Рилската грамота на цар Иван Шишман, с която той дава право на новодошлите в царството му и доста недолюбвани в други страни цигани да построят колибите си на наша земя. Многобройни са сведенията и за араби, които са били добре приети на най-високо ниво в дворовете на владетелите както от Първото, така и от Второто българско царство, като понякога са помагали да се усъвършенстват оръжията и стенобойните машини на нашата войска.

А и след това, въпреки вековете на чуждо владичество, сънародниците ни не се променят особено и са образец за гостоприемство и комшулук през целия този дълъг период.

В тази връзка достатъчно е да припомним и завета на Левски, който е записан и в първата ни Конституция: "Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на Българска територия." (Член 61 на Търновската конституция, приета на 16.04.1879 г.).

Веднага след възстановяването на държавността у нас на почит и уважение сe радват руснаци, германци, чехи и представители на други европейски народи, които помагат на страната ни бързо да преодолее вековната изостаналост.

Особено показателно е и отношението на по-голямата част от българското общество

към представителите

на угнетени народи

Така след потушаването на въстанието им срещу султана в 1894 – 1896 г. спасение у нас намират повече от 20 хиляди арменски бежанци и още повече след кланетата, с право наричани геноцид, през 1915 г. Да не говорим за кулминацията на тези народностни чувства със спасяването на българските евреи от концентрационните лагери в Третия райх. Тази традиция получава и в наши дни естественото си продължение с приемането с временна закрила на над

170 000 украински

бежанци през

последните две години

От тях към днешна дата, според статистиката, на територията на страната остават над 50 000.

Разбира се, има и изключения от тази идилична представа за търпимост. Те са най-вече в периода на войните за национално обединение през ХХ век. Голям контрааргумент срещу доброто ни отношение към други националности, но по чисто конюнктурни причини, дава и т.нар. Възродителен процес през 80-те години на миналия век.

По време на соца, по нареждане "отгоре" в България идват големи групи чужденци и толерантността на българите отново е подложена на изпитание. Първата голяма вълна от политически емигранти у нас са гърци. В Гърция, както е известно, през 1949 г. се води гражданска война, която завършва с неуспех за комунистическите въстаници и те се изтеглят със семействата си първоначално в България и Югославия. Тогава на наша територия се прехвърлят около 60 000 души. Те са приети добре у нас и е показателно, че мнозина от тях и техните потомци остават дори след като са имали възможност да се приберат в родината си.

Истинският наплив от чужденци, макар и не мигранти, настъпва около две десетилетия по-късно. Тогава във "вярна на интернационалния си дълг" тоталитарна България са приети и студенти, и то с хиляди, от африкански и азиатски страни. Често незавършили дори основно образование в родината си, по политически причини те идват във всички наши университети, а много се записват и във военните училища.

За съжаление, подходът е безразборен. Съвсем логично отношението на българите към тях не е еднозначно, а и се променя през годините. Някъде тогава у нас навлиза в масова употреба и

доста спорният израз

"бяла държава"

От една страна, понякога по-екзотичните представители са обект на вицове и подигравки, а от друга, неизменните дефицити и комунистическата забрана редовите българи да притежават чужда валута предизвикват разбираема завист у нашего брата. И няма как да е другояче при лицемерието, че уж помагаме на слаборазвити страни, като приемаме хора оттам, а в същото време става ясно, че те имат стандарт на живот, за който обикновените хора у нас не могат и да мечтаят. В същото време те са и един неочакван прозорец към света за принудително затворените българи, на които в общия случай не им е разрешено да преминават границата.

Това бяха и времената, когато чуждите студенти активно се включват в нелегалната търговия с долари и германски марки и в София и останалите големи градове се обособяват центрове на черната борса с тяхно участие. Постепенно се създава истинска субкултура, подчинена на прословутото предприятие "Кореком".

Част от жените също се поддават на материални облаги покрай тях и усилено започва да се говори как са преминали към „арабския сектор". Все по-често някои от чуждестранните студенти се задомяват или, овладели по-добре българския, остават на работа у нас.

А първите истински гастарбайтери у нас са кипърците. След войната в Кипър през 1974 г. от островната държава идват над 20 000 души. През годините има и големи групи кубинци и поляци, които пристигат на работа в страната. Но най-значителната общност чужденци, живели у нас по времето на социализма, са виетнамците. Първите няколкостотин виетнамски граждани пристигат в България още през 1968 г. за квалификация и лечение. През 1973 г. с решение на Министерския съвет № 362 се сключва правителствена спогодба за настаняване на виетнамски работници. Пристигналите са ветерани от войната, която по това време все още не е приключила. През 1980 г. е сключена нова дългосрочна спогодба.

С нея приемаме групи

от виетнамски работници,

които в пиковите периоди достигат до 35 000 души. Счита се, че те ще са от помощ за новите строителни обекти от стратегическо значение, като завода за тежко машиностроене в Радомир и АЕЦ "Козлодуй". На виетнамски строители се разчита и за изграждането на софийското метро.

Към 1990 г. броят им е около 14 500 души, но след 10 ноември 1989 г. заради кризата на социализма големите предприятия масово оставят виетнамците без работа. Без издръжка, азиатците видимо бедстват. Много от тях не искат, а някои и нямат възможност да се завърнат в родината си. Оказва се, че по договор ангажиментът за връщането им обратно във Виетнам е бил на нашата страна, и то на заводите, в които са били наети.

През 1990 г. само в София има около 6000 виетнамски работници, които обитават няколко общежития - в "Ботунец", "Обеля", "Дружба", "Красна поляна" и "Орландовци". Заради възникнали разпри и "конкуренция" в началото на 90-те нападат роми във "Факултета" и това прераства в грандиозен сблъсък с участието на 100 роми и 200 азиатци. По-късно в меле между нашенци и виетнамци вече участват 1500 човека. Само в периода 1988 - 1990 г. около

300 чужденци

са били осъдени

за тежки престъпления. Има и няколко убийства. Две от тях получават широка гласност. Едното, което става на битпазара в "Малашевци", където виетнамец е намушкал българин, и другото, при което виетнамец по изключително жесток начин е убил своя приятелка. Особено нашумял е случаят в "Ботунец". Там се надига истински бунт, в който участват 1500 души. Изпотрошени са 4 милиционерски коли. Накрая властите са принудени да пуснат в действие "червените барети", за да успеят да овладеят положението.

В крайна сметка, въпреки скандалите около изгонването им, много от виетнамските граждани и до ден-днешен пазят добри спомени от България.

Затова, като цяло, можем да стигнем до заключението, че ксенофобията, за щастие, няма почва у нас. Но дори фактът, че

омразата към

чуждото и различното

не е характерна

за нашия народ, сам по себе си не е гаранция, тъй като опитът от други места по света показва, че тя може лесно да се разпали, и то най-вече с нечисти политически цели. На този фон не бива да забравяме, че България все още не е транспонирала както трябва правилата на Европейския съюз относно расизма и ксенофобията (Рамково решение 2008/913/ПВР на Съвета), за което алармираха преди броени дни и от Европейската комисия.