Името на Гери Турийска се свързва с музика, поезия, проза, с БГ Радио, със Скарлет Йохансон, с плетки... Не е тайна дългата й връзка с композитора Магомед Алиев - Мага, както и че поетът Недялко Йорданов е неин ментор в прохождането й в римите. В публичното пространство липсват разказите на 28-годишното момиче на розата, тъй като е от Казанлък, за семейството й, за роднинската й връзка с Чудомир и за тежката загуба, която за първи път преживява през декември 2012 г. - смъртта на 23-годишния й братовчед Коко - Никола Рачев.
Мутрите затриват
бизнеса на баща й
Гергана, както е цялото й име, а за близките си хора е Ани, избягва да говори за семейството си. Вероятно, защото се занимава с достатъчно смислени и значими неща, които смята, че са по-важни. Но с удоволствие вдигна завесата за лични преживелици. 3-4-годишна е, когато се разболява от астма и се мести с родителите си, които са начални учители, да живеят в село Шейново. Оттам са и първите й спомени, свързани с болка - хапе я куче, изгаря си крака с вряла вода... Връщат се в Казанлък, когато започват промените в България - 1990 г. Майка й създава собствена модна линия, а баща й прави кафе и видеотека. Новият бизнес на семейството върви добре до идването на мутрите. "Нещо се случи, бях малка и не съм ги питала какво, но те закриха бизнеса си и емигрираха в Мюнхен - спомня си Гери. - Оставиха ме при баба и дядо, аз учех немски език и се подготвях да замина при тях. Техен приятел - Христо, който е художник, също трябваше да замине и да ме прекара през границата. Качихме се в автобус, пълен с роми, само аз и той не бяхме. И на около километър от границата с Германия, шофьорът каза: "Аз съм дотук, слизайте и вървете направо!" Обърна автобуса и си тръгна.

Ние, заедно с ромите, тръгнахме към границата. Христо директно го закопчаха с белезници, а мен ме отведе една граничарка, която ме попита къде са майка ми и баща ми.
Казах, че само знам, че трябва да ме вземат. На 9 години се оказах дете, загубено на граница. Изкарах ден и половина там, но граничарите много се грижеха за мен - дадоха ми храна, книжки за оцветяване... Помня, че седях на една пейка и ядях ябълка и видях в далечината майка ми, която тичаше и викаше: "Аниии!" Граничарката само махна с ръка и аз нелегално преминах немската граница, не помня от коя държава."
Две години семейството живее в Мюнхен, в общежитие към католическата църква. Там Гери ходи на училище в подготвителен клас и пази най-светлите спомени за детството си. На едно място са събрани деца от различни държави и обучението им е изградено на базата на игра и забавления. Родителите не получават разрешение да останат и за да не ги екстрадират, товарят каквото могат на автомобила си и тръгват за България. Това се случва през 1993 г., когато майка е бременна с брат . Прибирането до родината трае около месец, защото стоят дълго във всяка държава, през която преминават. За Гери това е страхотно хипарско приключение, което преживява заедно с родителите си. Вероятно един ден подробно ще опише как е посрещнала демокрацията...
Случайно или не, като се връща, се установява със семейството си в София, и то в къщата на композитора Александър Райчев.
"Енергийно животът винаги ме е поставял на такива места, които са предопределяли с какво ще се занимавам, може би това е съдба", усмихва се Гери. Може би не е случайна и срещата с Мага. Мария Илиева я запознава с композитора, защото Гери иска да пее. Двамата не са планирали, че ще се влюбят от пръв поглед, но това се случва. А желанието на Мага е жената до него да не е певица. Тогава Гери се отдава на писането на текстове за песни.
Далечна родственица
е на Чудомир
В рода няма хора на перото. Скоро обаче разбира, че от страна на баща си има далечна роднинска връзка с писателя-хуморист Чудомир. "Дядо ми има още шест братя, а всеки от тях има синове и сме ужасно голям род в казанлъшкия край. Прадядо ми, който се е казвал Иван Иванов, като бил в казармата заради това, че имало още много момчета с това име, го прекръстили на родното му място. И фамилията ми - Турийска идва от село Турия, откъдето е прадядо ми. Това е и родното място на Чудомир, а по онова време всички в селото са били роднини. От това село са и първите ми спомени с братовчед ми Коко - Никола Рачев, който е по-малък от мен и почина през декември 2012 г."

"Как хубаво говорим, докато не се превърнем в гробчета" 

Тази фраза е финална в последното стихотворение, което Гери Турийска написа. То е посветено на Коко и написано от нея в деня след погребението на младото и талантливо момче.
"Никога до момента не бях губила близък човек - разказва Гери. - Като се върнах от частното гробище в Бояна, се замислих, че досега добре съм си живяла. Това беше първото ми погребение. Коко почина на 23 години, което беше голям шок. Той пожела да бъде кремиран и видях колко малка е урничката и какъв голям човек е събран в нея.
А колко много сме си говорили с него и колко беше красноречив. Коко е един от първите и най-силни автори, писали в "Пощенска кутия за приказки". От семейство на журналисти е - и баща му Иван Рачев, и дядо му Никола Рачев са известни личности в тези среди. Коко е автор и в други печатни и онлайн издания, има и свой блог "Манифест". На негово име предстои да се учреди конкурс от "Уеб кафе", чието откритие е за нови, млади и талантливи автори. Ще ми липсва ума му, защото той беше изключително интересен, гневен на простотията и нищо на никого не спестяваше, ако някой го дразнеше, много добре знаеше как да отвърне, и то по забавен начин да осмее цялата тази попфолк култура и простотия."
Гери признава, че писането на поезия е терапевтично за нея. Излива върху белия лист или клавиатурата това, което тежи. Така се лекува, няма значение дали от любов или от мъка. Спомня си, че на първи ноември, на едно от четенията на "Пощенска кутия за приказки", когато темата е "Всичко ще бъде наред", Коко лично прочита текста си за своята битка с рака. Последните му думи са:"... накрая всичко ще бъде наред!" За съжаление не е така. Гери е написала и песен, която посвещава на братовчед си. Желанието е във видеоклипа да участва Йоана - приятелката му, която неотлъчно е до него до края. И с нотка оптимизъм добавя: "Коко няма да изчезне и да бъде забравен от хората, които го обичаме."