Ебенизър Скрудж - героят на Дикенс, вече от близо два века се е превърнал в истинска икона на Коледа. Историята за стария скъперник, който, провокиран от смъртта на съдружника си Джейкъб Марли и побутван зловещо от ужасяващи видения, претърпява пълен катарзис и се превръща в благодетел - образец на милосърдието и щедростта, упорито не престава да вълнува читатели и зрители по цял свят.

Публикувана през декември 1843 г., "Коледни песни" отнема на автора си само шест седмици писане. През тях Дикенс работи интензивно и фанатично, спирайки само от време на време за разходка из Лондон в ранни зори, за да проясни главата си. Накрая се получава безсмъртен образ, който

сякаш олицетворява

самия дух на празника

Но откъде великият писател е почерпил вдъхновение за този толкова необичаен герой?

Робърт Дъглас-Феърхърст, професор по английска литература, смята, че началната част на книгата, представяща младия Скрудж като самотен и нещастен на младини и стремежът му да се издигне от бедност към богатство, е нещо като "самоирония над собствените страхове на Дикенс". Някои предполагат, че черти от характера на Скрудж са изкопирани от бащата на автора. А други, без солидни доказателства, твърдят, че вероятно името му е носил реален човек, чиято надгробна плоча (несъществуваща в наши дни) случайно е забелязана от Дикенс. На нея личал част от надпис, който гласял, че покойникът бил "яден човек", което авторът изтълкувал погрешно, и по-късно написал в бележника си: "Да бъдеш запомнен през вечността само с това, че си подъл, изглеждаше най-голямото свидетелство за пропилян живот". Всъщност истинският Скрудж организирал храната за посещението на крал Джордж ІIV в Шотландия. А изследване на политическия икономист Питър Кларк показва, че той е бил и най-почтен търговец на царевица, както и лозар, чието семейство е снабдило с провизии кораба на капитан Кук "Индевър", когато той е картографирал Тихия океан. Точно

обратното на бележития си

съименник от литературата,

той бил весел и широко скроен човек. Нещо повече - с дейността си спечелил завидна репутация и се издигнал до лорд-ректор на Единбург.

Куриозното е, че самото име "Ебенизър", което след излизането на "Коледни песни", та чак до наши дни не случайно изпада в забрава и става синоним на мизантропия, има еврейски произход. То означава "стожер (букв. камък) на помощта", което е добро попадение от гледна точка на това, в което ще се превъплъти Скрудж в края на разказа. Що се отнася до фамилията му (Scrooge), тя също е сполучливо словосъчетание, като едва ли случайно по звучене тя напомня за  "scrouge" – термин, означаващ "стискане", и "gouge" – "измама".

По тази причина мнозина изследователи смятат, че прототипите на Дикенс по-скоро са били някои от най-известните скъперници от епохата, които много повече подхождат на ролята и чиито имена той умишлено е скрил. А техните истински биографии наистина са повече от странни. Така например един от тях със сигурност се явява Джеми Ууд, собственик на "Глостър Олд Банк", първият милионер на Великобритания и всепризнат скъперник.

Пред Би Би Си историкът Роджър Смит твърди, че е "широко прието" Скрудж да е базиран именно на Джеймс "Джеми" Ууд, който притежавал банката на "Уестгейт Стрийт" в Лондон. "Чарлз Дикенс беше редовен посетител на "Глостър" и знаеше кой е Джеми. И макар че може би не го е срещал лично, той е знаел за практиките му, така че е широко прието, че Джеми е бил вдъхновението за Скрудж."

Въпреки баснословното си богатство той бил известен като човек, който "никога не харчи пари за дрехи и ходел много опърпан и мърляв". Облечен в дрипите си, скъперникът избягвал и обществения транспорт дори в проливен дъжд, за да спести скъпоценните си пари.

Веднъж една катафалка се смилила над него и го качила гратис, а той

доволно се качил

отзад при мъртвеца,

разказвали негови съвременници. По техни свидетелства Джеми редовно посещавал и доковете край Темза, за да напълни джобовете си с въглищата, паднали от корабите, и така да не плаща и за тях. А когато прочутият циция починал, "по време на погребалната процесия улиците бяха изпълнени с хора и всички освиркваха ковчега му, докато минаваше, и хвърляха камъни по него".

И явно наистина е бил прекалено спестовен, защото само имението, което Ууд оставя след смъртта си през 1836 г., се оценява на около 50 млн. паунда в днешни пари.

Според друга версия

прототипът зад

героя на Дикенс

би могъл да бъде Даниел Денсър (1716-1794), прословут скъперник, живял през втората половина на XVIII век в лондонското предградие Пинър.

Наследил от баща си 80 акра плодородна земя, неговата стипчивост започнала да се проявява веднага след това. В компанията само на сестра си, която споделяла същите ексцентрични възгледи, той започнал живот на най-твърда пестеливост. Дори оставил земите си без тор, за да спести всякакви разходи по обработката им. Хранел се само по веднъж на ден с малко печено месо и по една твърдо сварена кнедла, от тези, които се приготвяли в събота вечер за цялата седмица. Рядко миел лицето и ръцете си – и никога със сапун поради цената му. Когато от време на време се къпел, го правел в съседно езерце, а през лятото се подсушавал с пясък и естествена слънчева светлина, за да не се налага да купува кърпа. Облеклото му се състояло предимно от саморъчно направени ленти от сено, които се увивали около краката му вместо ботуши и около тялото му – като палто. Учудващо, но на този повече от мизерен фон все пак ексцентричният богаташ имал навик да си купува по една нова риза всяка година. А през 1766 г., след смъртта на сестра си, за която приживе спестил пари за лекар с думите "ако старото момиче умира, лекарите така или иначе не биха могли да я спасят", използвал част от нейното завещание, за да си купи

чифт черни чорапи

втора употреба

и така да бъде в приличен траур за случая. След нейната кончина параноята му се влошила още повече. За да предотврати кражба, той заковал вратата си и влизал в къщата си през горен прозорец, до който се качвал със стълба, която придърпвал след себе си. През 1794 г. лейди Темпест, единственият човек, който го посещавал, се натъкнала на Денсър, тежко болен и загърнат в стар чувал и глава, увита с парчета от същия материал.

"Голи идваме на този свят,

затова и за срещата с Бог

трябва да съм без риза", обяснил той странното си "облекло". А след смъртта му из различни потайни кътчета в къщата му намерили на пачки хиляди лири. Скоро "славата" му станала толкова голяма, че Чарлз Дикенс също включил анекдотична случка с Денсър в последната си книга - "Нашият общ приятел".

Джон Елуес (1714-1789)  e друга, не по-малко странна личност от онези времена, която също с пълно право би могла да е първообраз на прочутия скъперник от "Коледни песни". Всъщност рожденото му име е Джон Мегот, но той го променил заради чичо си, за да може да го наследи, тъй като останал сирак в ранна възраст. Въпреки че дори и тогава не бил никак беден, тъй като още когато майка му Ейми Елуес умира, вече притежавал приблизително 100 000 паунда (около 29 млн. долара днес).

А на младини по нищо не личало, че ще се превърне в скъперник - обличал се добре, харчел пари на воля и след като си дошъл от Швейцария, се движел

в най-модерните

клубове на Лондон

Развил вкус към френските вина и изисканата кухня, той също бил умел ездач и ловец и имал страст към хазарта, като често губел хиляди лири в игри с карти. В същото време семейството му, изглежда, се специализирало в трупането на пари. Говорело се, че майка му си отишла рано, защото отказала да отдели от семейното богатство, за да си купи храна, и буквално умряла от глад.

Брат й, Харви, също скъперник, живеел в наследствено провинциално имение, и въпреки че щял да увеличи наследството си до повече от 250 000 лири (72 млн. долара днес), той го оставил да се разруши. Покривът на имението протекъл и дъждовната вода свободно се стичала по разпадащите се плесенясали стени. Счупените прозорци били "ремонтирани" с хартия, а мебелите оставени на червеите.

Твърде стиснат, за да се ожени, той живял като отшелник повече от 50 години, "за да избегне разходите за компания" и нямал други наследници освен племенника си. Елуес редовно посещавал чичо си и се преструвал, че споделя скъперничеството му. Добре нахранен на път за там, той сменял модните си дрехи с парцалите, които носел, за да се дегизира. След това двамата вечеряли повече от скромно и се отдавали на любимите си разговори - как другите неразумно пилеят пари, пише приятелят и биограф на Елуес Едуард Топъм. "Когато вечерта настъпваше, те се оттегляха да си почиват – за да не се налага да си лягат на светлина от свещи."

Накрая старанията му се отплатили и когато през септември 1763 г. чичо му починал, Джон, в началото на 40-те си години, грабнал цяло състояние от 350 хил. лири, което се равнява на повече от 100 млн. долара в наши дни.

В същото време обаче той вече бил възприел и голяма част от навиците на чичо си. Но не всички, защото давал щедри заеми на приятели и съмишленици, а когато последните "забравяли" да му ги върнат, не си ги искал, защото "не е редно да поискаш пари от джентълмен".

Дали заради проявеното великодушие към длъжниците му, но през 1774 г. на Елуес му предлагат поста на пенсиониран член на парламента в британската Камара на общините. И той приема... при условие че няма да трябва да влиза в разходи за кампанията.

Все пак похарчил 18 пенса -

за храна за себе си,

и спечелил изборите. Политиката обаче не го променила. По време на 12-те си години на поста Елуес се обличал толкова опърпано, колкото никога досега.

Ходел пеша навсякъде, дори и в дъжда, за да спести разходите за споделяне на автобус с други депутати. Изглеждал толкова беден, докато скитал из Лондон, че хората често го спирали на улицата, за да му пуснат стотинки в ръката. И също като чичо си, ако се прибере вкъщи мокър от порой, той сядал с мокрите си дрехи, вместо да запали огън и да ги изсуши.

Имал и двама незаконни синове - Джон и Джордж, които обичал, но отказал да плати за тяхното образование, като отсякъл: "Вкарването на разни неща в главите на хората е най-сигурният начин да се извадят пари от джобовете им!" Манията за пестеливост се разпростира и върху имотите му, които, въпреки че му носели баснословни наеми, били оставени да се рушат. Той отказал да си купи и карета и се чудел как някой може и да си помисли за подобен харч.

А докато някога се обличал в парцали само за да впечатли чичо си, сега вече ги носел през цялото време и никога не чистел обувките си -  за да не ги износи по-бързо. Приятелите му казвали, че изглеждал

"като затворник,

затворен заради дългове",

но състоянието му продължавало да расте и към 1780 година възлизало на близо 1 000 000 паунда (около 290 млн. сегашни долара).

През 1784 г. Елуес се оттегля от парламента, вместо да похарчи нищожна сума за преизбиране. С изчезването на обществената служба от живота му скъперничеството му се засилило. Веднъж дори изял мъртва птица, която плъх бил измъкнал от реката, а в друг случай, когато собственоръчно хванал и изял риба с частично изядена по-малка риба в стомаха й, триумфално извикал: "Това се казва: с един изстрел - два заека!"

В редките случаи, когато купувал агнешко или друго месо от месаря, той плащал за цялото животно, за да получи най-добрата цена, и след това изяждал сам всяка част от него.

В епохата преди хладилниците това означавало, че месото често достигало

"последния

етап на

гниене",

както свидетелства негов приятел.

Междувременно наследил още няколко имота в Лондон, които добавя към вече притежаваните повече от 100. Но така и никога не се задомил, а живеел само с една възрастна жена, която ползвал за готвачка и прислужница. Притежанията им били ограничени до легло за него и едно за прислужницата, маса и два стола. Веднъж, явно от прекалено аскетичния живот и недохранване, и двамата се разболели тежко. За късмет на Елуес племенникът му го намерил малко преди да си отиде от този свят, но прислужницата открили в друга стая – мъртва от два-три дни.

Елуес се възстановил, но манията му по парите се влошила още повече. Старателно увивал в хартия всяка монета, която имал в джоба си. Криел парите в стаите си, след което оставал буден половината нощ, обикаляйки къщата в паника, опитвайки се да си спомни къде е прибрал монетите. Ужасен да умре без пари, той често се събуждал посред нощ, крещейки на въображаеми крадци:

"Ще опазя

парите си!

Никой няма да ми ограби имуществото!"

Когато през ноември 1789 г. Елуес се разболял и починал осем дни по-късно, той бил оставил бележка на децата си: "Надявам се, че съм ви оставил това, което желаете". И може да му се вярва, тъй като всеки от тях наследил близо по 500 000 паунда (около $145 милиона). Очарован от странния начин на живот на приятеля си, Едуард Топъм през 1790 г. написва "Животът на покойния Джон Елуес, ескуайър". Книгата е бестселър с 12 издания до 1805 г., а името на Елуес се превръща в нарицателно.

Но бил ли е той истинският Скрудж?

Чарлз Дикенс

познава

историята

и споменава Елуес както в писма, така и в романа си от 1865 г. "Нашият общ приятел". Въпреки че никога не го е казвал изрично, широко се смята, че Дикенс е базирал на Елуес образа на Ебенизър Скрудж, скъперника в "Коледни песни". Художествено произведение в първото издание на историята, публикувано през 1843 г., потвърждава този факт.

Тогава Дикенс работи в тясно сътрудничество с илюстраторите си, за да създаде образите на своите герои точно такива, каквито си ги е представял – и илюстрациите на Ебенизър Скрудж наистина имат поразителна прилика с портретите на Джон Елуес.