Бях решил да не се меся в кандърмите около Паметника на Съветската армия. Аз съм от хората, които смятат, че той отдавна трябваше да бъде премахнат. Обаче същевременно съм на мнение, че след почти три години политическо безумие и хаос, днес, когато нещата постепенно започват да се уталожват, едва ли една нова ескалация е най-доброто решение. Но една телевизионна изява ме извади от кожата и ме накара да се хвана за перото.

Слушах с половин ухо поредния неделен дебат при Любенов по БНТ, в който двама евродепутати – Александър Йорданов и Петър Витанов се караха относно Паметника. По принцип не обичам крайните позиции, още повече, като човек, който непрекъснато обикаля страната, и познава преобладаващо русофилските настроения на българския народ. По тази причина съм леко резервиран към схващанията на Сашо Йорданов, който при всеки удобен повод громи руснаците. Мисля, че това по-скоро има обратен ефект при българите. Паметникът просто трябва да се премести на друго място чрез чисто административни процедури и без много приказки.

Но другият юнак буквално ме вбеси. Познавам го този Витанов от посещенията ми в Европарламента в Брюксел и Страсбург и не ми е правил впечатление на кой знае какъв патриот. А наскоро разбрах, че след като се е скарал с Корнелия Нинова, е изключен от БСП е станал член на.....Германската социалдемократическа партия. Разбира се, негова работа, в Европейския съюз сме, всички сме заедно, но все пак?

Сега човекът е заложил на старата любов на българите към „Дядо Иван". Оглавява някакъв комитет за защита на 3 март като национален празник (който, както се разбра, никой не застрашава!) И разбира се, застава с голи гърди на амбразурата, пазейки Паметника на Съветската армия. Именно в тази роля Витанов се изправи като един слабичък телесно Давид срещу якия Голиат, сиреч Сашо Йорданов.

Естествено всичките му приказки бяха политически и винаги накрая опираха до вредното влияние на управляващата „сглобка". Няма лошо, човекът се опитва да оцелява в българската политическа джунгла и явно ще гони някакъв нов проект. Но в един момент той тръгна да оценява Паметника естетически, което ми напомни древния анекдот, описан от римския писател Плиний Стари. В него прочутият античен художник Апелес се скарал на обущаря, позволил се да му дава уроци по рисуване извън изобразяването на сандалите с думите: Sutor, ne ultra crepidam („Обущарю, не [гледай] по-високо от обувката"). Сиреч, не си пъхай носа там, където не разбираш!

Та въпросният Витанов си позволи да сравни махането на нелепия Паметник в центъра на столицата ни с разрушаването от ИДИЛ на паметниците на Буда в Афганистан и взривяването от същите ислямисти на уникално запазените храмове в древния Палмира. Ето това вече ме вбеси окончателно!

Преди петнайсетина години имах шанса и честта да работя известно време в Сирия и Йордания, доста време преди фаталната война. Никога няма да забравя невероятните антични градове Гераш, Аман и, разбира се, Палмира - „Перлата на пустинята", както я наричали в Римската империя. Като днес си спомням Храма на Юпитер и невероятната изцяло запазена колонада на главната улица.

Затова по време на войната следях с ужас информациите за разрушенията, нанесени на тези световни забележителности от ИДИЛ. И бях потресен от новината, че бойците на „Ислямска държава" са обезглавили известния археолог, 82-годишният изследовател на Палмира Халед ал-Асаад, който пет десетилетия проучваше „Перлата на пустинята". И след това обесват мъртвото му тяло на древна колона на централния площад в историческия град, защото той отказвал да им разкрие къде се съхраняват най-ценните артефакти.

Миналата година бях на експедиция в съседния на Сирия Ливан и оттам ми съобщиха, че след оттеглянето на ИДИЛ от Палмира се оказва, че джихадистите безвъзвратно са унищожили един от най-известните паметници в античния свят -Тетрапилона, както и фасадата на Театъра от римската епоха. Пострадала е силно и споменатата колонада на главната улица.

Всичко това изплува в съзнанието ми и се превърна в гняв, когато слушах глупостите на Витанов. Как може да сравняваш едно от чудесата, сътворени от човечеството, с окупационния паметник, наречен през 1993 г. дори от един от авторите му, скулптора Любомир Дачев, „жалон на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението."

Но дали са се премахвали паметници в човешката история отново научаваме от миналото на древния Рим. Там всеки следващ император обикновено свалял статуите на предишния, особено ако преди това го е убил. А от тържествените надписи на стария император старателно изчегъртвали името му. Този древен обичай на заличаване на имената на предишните владетели се нарича „дамнация мемория". Чрез него римляните изпращали в забвение низвергнатите от власт управници.

Ние днес обаче не искаме да се забравя стореното. Напротив, то трябва да се припомня на младите. Ето защо Паметникът на Съветската армия не трябва да бъде претопяван или унищожаван, а съхранен в музей за бъдещите поколения. Защото за комунизма в пълна степен важи това, което обикновено казват за фашизма: „Никой не е забравен и нищо не е забравено".