След като класическите обществени тоалетни в София се завръщат някъде в началото на ХХ век, първоначалните сведения за тях и поддръжката им не са много ласкателни. В същото време трябва да се има предвид, че ситуацията е била сходна и в столиците на другите балкански държави.

Доказва го дошлият след дълго пребиваване в Америка писател Стоян Ватралски, който, след като през 1924 г. последователно посетил София, Белград и Загреб и публичните отходни помещения край техните жп гари, възмутено възкликва:

"Изглежда ние

балканците не се

славим с чистота!"

Ситуацията до голяма степен се подобрява през 1938 г. с приемането на градоустройствения план на столицата, разработен от германския архитект Адолф Мусман. В него е предвидена цяла мрежа от функционални тоалетни, които задоволяват до голяма степен естествените нужди на нарасналото население на столицата.

По този начин Втората световна война сварва София с доста на брой и големи, но

не много добре

поддържани

обществени тоалетни. За сметка на това те изглеждат здрави и надеждни почти като противобомбени укрития. Но и тази илюзия е разбита на пух и прах, когато при една от най-тежките бомбардировки през януари 1944 г. половинтонна американска бомба за нещастие попада в една от най-големите от тях - в непосредствена близост до Централните хали. Последвалият взрив вдигнал огромни пръски, които оплискали с ужасни зловония околните сгради, а случаят така се запечатал в паметта на софиянци от централната част на града, че години наред те упорито отказвали да посещават околните хранителни заведения.

След 9 септември 1944 г. властта, кога с по-голям, кога с по-малък успех, също се опитва да запази столичните тоалетни в приличен вид. Но дори и в средата на XX век отношението към тях продължава да е доста противоречиво. Все пак в наредбата за устройство и поддържане на нужниците за обществено ползване, издадена от министъра на народното здраве през 1952 г., се казва: "На главни улици и големи

площади с

голямо движение

да има по едно клекало, при 5000 души население - не по-малко от две." Две тоалетни на 5000 души е горе-долу бройката, която по закон би трябвало да спазваме и до днес.

В продължение на десетилетия системата си работела по инерция почти сама и вероятно заради това общинарите забравили и за сложната мрежа от подземни тръби, която я обслужвала. Този факт става причина и за един трагикомичен случай в края на 60-те години на ХХ век. Тогава, в разгара на приготовленията на Тодор Живков за отказване от държавния ни суверенитет и присъединяването ни към СССР, започват изкопни работи за т. нар. Дом на съветите. По план сградата е трябвало да бъде срещу Партийния дом и да представлява нещо, като огледален неин образ, който да затваря от запад пространството на Ларгото на пъпа на София.

За зла участ един от багерите, които копаели основите за огромното съоръжение, счупил една от дебелите етернитови тръби, свързваща публичната тоалетна до пл. "Ленин" (дн. "Света Неделя") с канализацията.

Изригналите

от нея фекалии

не могли да бъдат спрени по никакъв начин и бързо образували вонящо езеро, което не само предизвикало подигравките на софиянци, а и осуетило строителството на грандиозния нов партиен дом.

Но така или иначе, без излишни модернизации, разположените на възлови места в центъра през цялото време на соца продължават да функционират характерните обществени тоалетни с мозайка и пробити тръби, от които постоянно тече вода в специални улеи. В този период за по-леките нужди в мъжката част входът е безплатен, а за ползване на добилото у нас известност от творбата на чешки авангардист клекало се заплаща твърда такса от 2 стотинки. Въпреки това

тоалетните в града

са претоварени

и миришат много зле, особено през лятото.

Друг проблем на тези полуподземни съоръжения е, че са абсолютно непригодни за трудноподвижни хора и е почти невъзможно да се преустроят, без да се съборят и изградят наново. А ако в централната част на града броят им е сравнително задоволителен, то в крайните квартали и панелните комплекси те изобщо липсват. Така например в жк "Люлин", който със своите над 110 хил. души е най-населеният административен район в общината, в продължение на десетилетия има само една – на Кооперативния пазар.

Но има и по-сериозни проблеми. Освен не особено добрата държавна грижа за хигиената и неприятната воня, която се разнася от тях, някои от обществените тоалетни стават свърталища на преследваните от закона в онези години хомосексуалисти, чиито похождения също допринасят за лошата им слава и отблъскват гражданите от тях.

След промените от 1989 г. у нас в това отношение картината се променя тотално, но, за съжаление, не винаги към по-добро. Първоначално общите нужници започват да се отдават "под аренда", таксите за тях нарастват сериозно срещу незначително подобряване на условията, като под това се разбира най-често изливане на евтин парфюм, който

да неутрализира

неприятната смрад

По-късно, през 90-те години, както и в началото на новото хилядолетие, заради апетитните централни места, на които са разположени, алчни новоизлюпени бизнесмени протягат нечисти ръце и за кратко превземат по-голямата част от тях на безценица, като по правило променят предназначението им. Така върху или пред ниските им покриви набързо израстват кафенета и павилиони, където често се предлага и храна.

В последвалите години се правят опити дефицитът на места за облекчаване на естествените нужди да се запълни с химически тоалетни, но и те не се поддържат на нужното ниво, доста са гнусни и на практика малко използваеми. Ако към това прибавим и неотзивчивостта на повечето собственици на заведения за ползване на техните, то проблемът в София си остава сериозно предизвикателство както за общинските власти, така и най-вече за обикновените граждани.