За шизофреничния характер на местните избори

За истинския патриот местните избори са откровение - заради яркия контраст между партийнолистовия вот и чистата и свята мажоритарна система в два тура, с която си избираме кметовете, а те са политиците с най-висок рейтинг в България. Първата система ни разболява, но втората има лечебни свойства, тя лекува политиката. А държава с болна политика върви към изчезване.

Едва ли някой би отрекъл, че българската политика е болна. Един от симптомите е мизерната избирателна активност – народ и политици са като семейство в неприятен развод. Партиите са като някакви кули от слонова кост без тоалетни. Ако не бе купуването на гласове, активността сигурно щеше да е с поне 5 пункта по-ниска.

Ако ви е чудно и смешно как така хем огромното мнозинство не гласува, хем по закон изборите са задължителни, ето логиката – тази кутийка в бюлетините, на която пише “Не подкрепям никого”, вдига избирателната активност с някой друг пункт и леко разхубавява партийната система. Едно 3-4-5 процента от избирателите си правят труда да се разходят до избирателните урни само и само за да пишат двойка на политиците. Но

върху фасадата тяхното “не” се превръща в “да”

Моят съвет е вместо “Не подкрепям никого” върху бюлетината да има някакъв по-лют израз (само не на майка!) – тогава активността рязко ще отскочи, нищо чудно да надхвърли 50 на сто.

И с просто око се вижда, че

при мажоритарния вот имаме доста по-висока истинска активност,

без маска и без грим. В София и тримата водещи кандидати за кметове имат повече от своите партийни листи. Това важи и за Васил Терзиев, и за Антон Хекимян – в неделя коментиращите политолози създадоха обратното впечатление, но ако разгледаме съобщението на ЦИК, веднага лъсва, че всъщност те дърпат партиите си нагоре, а не обратното! А защо социолозите леко са ги объркали? Ами заради т. нар. екзитполове. Като питат хората на излизане от секциите, част от тях ги е срам да кажат коя листа са подкрепили. Но не и кой човек.

Разбира се, най-изразената разлика между вота за кмета и вота за общински съветници е при БСП и приятели. Ваня Григорова е взела 80 875 гласа в София на първия тур, докато “БСП за България” е взела едва 45 291 гласа. Наполовина кажи-речи. И въпреки това БСП се е представила много по-добре, отколкото на парламентарните избори през пролетта – едва 34 хиляди. Значи Ваня дърпа БСП нагоре, докато листата на БСП дърпа Ваня надолу.

Това означава, че вместо да има мизерните 5-6 общински съветници в СОС (Софийски общински съвет), БСП ще има цели девет. Ако бях на мястото на мъдрите партийни глави, щях да се замисля – ами ако всички общински съветници се избираха мажоритарно? Тогава бихме могли да предложим 61 отделни кандидати с посланията на кандидата и да стоим много по-добре в столицата! А сега? Сега червената група в СОС е известна с това, че с нищо не е известна. Тя е просто част от соса в СОС и постоянно изчезва, защото другите партии я топят с хапки хляб и лапат.

Но аз не искам да се занимавам с партийна критика, искам само да посоча

пътя към спасението на една партия, която е на изчезване.

Още по-интересно е положението в многострадалния Перник. Там пък активността е много висока за голям град – цели 49 на сто! Кое я дърпа нагоре? Кметът Станислав Владимиров е взел почти 80 на сто от вота – изравнява се с беларуския Лукашенко, още малко и ще бие Тодор Живков! Затова пък партията му, наречена “Движение за просперитет на Перник”, е взела едва 25 на сто приблизително.

Но да не въвеждам читателя в заблуждение – освен неговата си партия зад Станислав Владимиров стои и ГЕРБ. Видели, че нямат шанс за свой кмет, и се присъединили към победителя. Но и сборът от вота за двете партии е доста по-малък от вота за кмета.

Това е тенденция, която виждаме навсякъде – има кметове, зад които стоят по две, три, четири, до десет-петнайсет партии, ако броим и вътре в коалициите. 10 партии зад един кмет – не ви ли се струва малко разхитително? Ами да, разхитително е. Всяка една от тези 10 партии нещо не е в час с интересите на хората в конкретната община. Едни, защото са проекция на големите парламентарни партии, които отдавна са се отчуждили от избирателя, други са някакъв домашен кръжок, трети са създадени само за да дръпнат някаква малка част от вота на противника. Всъщност поне 60 на сто от партиите имат точно това за цел. И поне 2-3 от парламентарните.

Но ето, че се появява една личност, която е хем човек, хем партиец. И този хибрид успява да намери златното сечение на човешките интереси в общината. Защо става така? Ами много просто - защото за да вземаш над 50 на сто от вота, трябва да се опитваш да се харесаш на 100 на сто от избирателите. Така се налучква златното сечение в политиката. Няма друг начин. Трябва да представляваш общността като цяло, а не някаква си фанатична секта, олигархична клика или местната кръчма.

Вече писах как

вотът за кмет в София най-сетне намества партиите там, където трябва да бъдат – лявото вляво, а дясното в дясно.

И това е много лечебна процедура, тъй като и сините, и червените вече 34 години страдат от сбъркана идентичност и дори хирургична намеса. Синият електорат, чийто дух през 1990 г. беше антиелитарен, което ще рече ляв и реформаторски, беше насила излят в кофража на десния консерватизъм. Нищо чудно, че оттогава постоянно се руши и разпада. Левият електорат пък бе мобилизиран в служба на ултрадесните реформи, т. е. силните грабят слабите. И най-сетне именно мажоритарният вот в София дава възможност на двата електората да намерят своя биологичен пол.

Разликата между мажоритарния вот и партийните листи е нещо много повече от ляво - дясно, тя е цивилизационна и антропологическа. В единия случай избираме цялостната политическа личност с нейните идеи, поведенчески характеристики и партийни ангажименти, а в другия – някаква сиво-бяла безпринципна човешка мъгла, която не спира да говори за някакви абстрактни принципи, но никога не ги спазва. Това е класическата т. нар. бинарна опозиция между личната отговорност и груповата безотговорност. Либерализъм срещу трибализъм (принадлежност към племето). Истински лидери срещу мушмороци.

Разбира се, че шефовете на наличните партии ще бягат от истинските избори като дявол от тамян и ще плащат на армията политолози и другите всичколози да плашат населението с мажоритарен апокалипсис. Това е техният личен екзистенциален интерес. Щом си на върха на листата, значи си вече избран - докато партията съвсем не умре. Което и става пред очите ни.