• Политиците са наше отражение, но от нас зависи кой ще ни управлява, казва двойката
• Корупцията и мегаломанията в управляващия "елит" разчитат на умората ни. Трябва да сме сплотени в исканията си
• Не се интересувам как ще бъда запомнен, а в какъв свят ще живеят децата ни и техните деца, обяснява той. И никое да не трябва да живее или умира в ада на война, надява се тя

Те са талантливи, успешни и харесвани. Артисти и родители, които вярват, че по-доброто бъдеще зависи от всеки от нас и не е чужда отговорност.

Той е един от най-търсените и високо оценени наши актьори, а тя освен актриса е и певица, влогър, автор на подкаст "Свободно падане", природозащитник и инстаграм вдъхновение за близо 40 хил. души. Заедно Лили Гелева и Христо Петков са една от най-симпатичните артдвойки. Двамата имат син на малко повече от годинка - Вито, а Петков е баща и на още едно момче.

Лили безрезервно вярва в Христо преди всички политици, към които е мнителна, докато в същото време Христо разчита на Лили да го зарежда с необходимия позитивизъм и кураж по отношение на политиката. Потърсихме ги, защото смело изразяват мнения и позиции по важни за обществото ни теми.

- Какво бихте посъветвали бъдещите кметове?

Лили: Според мен е много важно да се намират начини за справяне с корупцията, която като ръжда е прояла всичко около нас. Да се търси мнението на експерти. И да се мисли в перспектива.

Христо: Вярата ми в политическата система е сведена до минимум, така че ми е трудно да си представя какъв съвет би бил полезен в момента.

- Как виждате София по-добра?

Лили: През мъгла - смътно, но щом живеем тук, още повече - щом децата ни живеят тук, значи вярваме, че може да е по-добре, и правим каквото можем по въпроса.

Христо: Да. Не ми се иска да съм съвсем черноглед в представите си за бъдещето, а в същото време се опитвам да съм реалист. И все пак ми се струва, че не е невъзможно да си представим една по-чиста, нормална, европейска столица и държава.

- Какви конкретно са най-сериозните проблеми на столицата?

Лили: Добре... Мръсният въздух; старите и очукани превозни средства на градския транспорт; неразвитите велоалеи; невъзможността да се разхождаш спокойно и безопасно пеш из града заради разбитите тротоари, пълни с паркирани коли; недостатъчното улично осветление; неглижирането на зелените площи; отсичането на дървета заради строежи и ремонти; липсата на детска болница; липсата на достатъчно пространства за безопасен и достъпен спорт за децата и възрастните; отвратителната храна, с която се хранят учениците във и около училище; разрушаването на старата архитектура; абсолютно безобразните ремонти, на които сме свидетели и потърпевши години наред; по пътищата на града всеки ден загиват хора, по тротоарите постоянно се случват инциденти с шахти, падащи фасади, необезопасени електрически кабели; наред с това, разбира се, образованието, здравеопазването... мога да изброявам още много, за липсата на градски тоалетни и работещи чешмички чак ми е неудобно да споменавам, няма да им е лесно, но в крайна сметка, щом са се кандидатирали, вярвам, че съзнават огромната отговорност, с която се захващат. Аз не съм се кандидатирала, аз съм си обикновен гражданин и правя каквото зависи от мен - гласувам, подавам сигнали към Столичната община ежедневно, плащам данъци и когато се налага, протестирам. Използвам платформата, която съм създала в моя инстаграм, и подкаст "Свободно падане", за да насърчавам хората да поемат повече отговорност за живота си и нещата, които зависят от тях.

Христо: Добре, че е Лили да ми вдъхва кураж, защото аз имам склонност да се отчайвам много бързо, когато става въпрос за проблемите на града, в който живеем. Важно е хората да не се отчайват, а да изискват от политици, институции и прочее да си вършат работата. Обществото трябва да бъде сплотено в исканията си, защото в него е силата.

- Кои от проблемите в града кандидатите за кметове пропуснаха в своите кампании?

Лили: Мисля, че не се спомена много за корупцията. Климатичната криза е тема, която също трябва да е на челни места в съзнанието ни, защото тепърва ще сме потърпевши от все повече природни аномалии и градът ни не е подготвен. Виждаме какво става при всеки по-сериозен дъжд. И въздухът, който дишаме - това е много комплексен проблем и вниманието върху него и вслушването в експертите биха решили много от проблемите на града.

Христо: Аз не съм гледал новини, нито телевизия в последните месеци. А и никога не съм вярвал на предизборни обещания. Не знам кой какво е обещавал, какви кампании и колко пари са похарчени за тях. Имам надежда, че все пак има хора, които наистина се борят за това градът ни да бъде по-добър за живеене, и искрено се надявам тази моя надежда да не се окаже напразна.

- Колко е важно човек да гласува и да изисква?

Лили: Безкрайно важно е, няма как да очакваш някой друг да промени живота ти, политиците не са виновни, те са отражение на нас - обикновените хора. Ако се огледаме наоколо, ще разберем, че не умеем да искаме, че с пасивното си присъствие в собствените си животи насърчаваме безобразни неща, че бягаме от отговорност, търкулнали сме се надолу по баира по инерция, напълно неспособни да се възмущаваме. Не знам дали си даваме сметка, но липсата на реакция, в комбинация с нула поемане на инициатива, всъщност толерира неща, които никога не бихме искали да ни се случат.

Христо: Много добре го каза! Точно така е. Наистина понякога забравяме и не си даваме сметка, че от нас зависи кой ще ни управлява. Но хората като че ли се уморяват. Губят вяра в себе си и възможностите си. Корупцията и мегаломанията сред политическия "елит" точно на тази умора разчита, за да продължи да си седи в удобното кресло и да симулира вършене на работа.

- Как си представяте идеалния кмет?

Лили: Скоро четохме за кметицата на Троян, изумих се, не бях чела по-положителна новина за България. Прочетете, много е интересно, че такива неща са възможни и у нас. Не знам от коя партия е, абсолютно не ме интересува, промените, които е направила, са невероятни и доказват, че може, стига да има желание.

- Имате ли ваш безусловен кандидат за кмет, или ви се налага да пуснете своя глас с компромис?

Лили: Безрезервно вярвам в Христо, в семейството ни, към политиците съм изпълнена с мнителност, но това никога не ме е спирало да гласувам. Защото искам да знам, че светът, в който живеем, е този, който избираме ние, а не някаква случайност, защото сме твърде кратко на тази планета и трябва да искаме да е хубаво и да правим всичко по силите си да е такова.

Христо: Както вече стана ясно, Лили е по-големият оптимист от двама ни. В последно време все повече се съмнявам в смисъла на това да отида и да гласувам. Слава богу, тя винаги ме засипва с причини да го направя. Така е. Важно е да не попадаш в капана на всеобщото разочарование. Защото, както казах, на това разочарование се надяват същите тези хора, които ни докараха дотам да мислим, че няма смисъл да гласувам... то така или иначе е ясно какво ще стане. Страшно е, че избирателната активност е толкова ниска. Това наистина говори за отчаяност в обществото. А едно отчаяно общество нищо добро не го очаква.

- Какви трудности срещате като родители всеки ден в градската среда?

Лили: Всички родители с малки деца знаят, че дори придвижването от точка А до точка Б е предизвикателство. Огромна част от сградите и транспорта са недостъпни за родители с количка. Да не говорим, че са недостъпни и за хора в неравностойно положение. Замисляли ли сте се колко рядко виждаме в града хора в инвалидни колички например? Това не е, защото такива хора не съществуват, те просто нямат условия да се придвижват. Или представяте ли си как незрящите хора вървят по разбитите тротоари с паркирани коли и разхвърляни тротинетки...

- Готвите ли се за яростната борба за място в ясли и детски градини и допустимо ли е много семейства да нямат избор, освен да плащат за частни?

Лили: Ще отложим колкото е възможно тази среща. Но сме наясно с проблема и бизнесът с частните детски градини, който процъфтява и не е по силите на много от родителите.

- Културният живот ли е това, което най-много разкрасява града, но е и най-отзад на опашката с приоритети?

Лили: Аз не мисля, че културният живот трябва да краси. Вярвам, че трябва да поставя проблеми, да вълнува, да ни възпитава да чувстваме, да "изважда" от автопилота, в който прекарваме дните си. Ако културата е последен приоритет, значи и тя самата няма самочувствие. Иначе културата започва вкъщи, минава през училище, "дават я" по телевизора и едва след това се вижда на сцената. Много имаме да работим в тази посока. Много по-внимателни трябва да са медиите към вкуса, който налагат. Много повече трябва да изискваме от образователната система и да инвестираме енергия в нея.

Христо: Културата е един цял организъм. Тя не се свежда само до няколко театъра на една централна улица, галерии или музеи. Културата е начин на мислене. Нужни са усилия в тази посока и средства, разбира се. Но най-вече да се мисли и действа в посока на това да има културни събития, пърформанси, ателиета, изложби, концерти... мога дълго да продължавам да изброявам. Важно е също така нещата да не са проформа с цел усвояване на пари от фондове и фондации.

- Трябва ли да се влага повече в театралните институции и възпитаването на респект към изкуството?

Лили: И да се влага, и да се управлява вложеното.

Христо: Важно е, разбира се. Не става въпрос само за респект. Важно е да се възбуждат интерес и вяра в тези институции.

- По въпроса за националния празник какво мислите? 24 май, 3 март? Или пък 22 септември?

Лили: Нямам никакви претенции към датата. На мен ми е по-важно патриотизмът ни да не е нещо, което вадим от чекмеджето веднъж или два пъти в годината, а да е ежедневно действие. Вместо да развяваме знамена, по-добре да ни е грижа за водите, за въздуха, за горите, за почвата. Без тях сме за никъде.

Христо: Моето лично мнение е, че националните празници трябва да се откъснат от закостенялостта, в която, за съжаление, са попаднали. А датите, за които говорим, са много повече от манифестации, военни паради и заря.

Лили: Аз тайно си мечтая да престанем с военните паради с танкове, оръжия и сирени. Според мен може да има нов - много по-смирен и уважителен начин да отдаваме почит на загиналите и да изказваме признателността си към хората, рискуващи животите си. Да се разхождам сред танкове, БТР-и и други машини за убиване, не ми вдъхва никаква празничност, нито гордост. Мечтая си децата ни да живеят в свят, в който войната и всичко покрай нея е нещо дълбоко забравено.

- Какво ви липсва у нас, което сте видели като добър пример в други страни и големи градове?

Лили: В много по-големи градове съм се изумявала колко добре се справят с трафика и боклука. И знаете ли до какъв извод съм стигала? Че там не се разчита на добри намерения и възпитание. Там има супер сериозни глоби, толкова е просто, когато на хората им коства пари - спазват, пазят.

Христо: Давам един от многото примери - Валенсия. Там има парк, дълъг 9 километра. Бивше корито на река. Пълен с алеи, игрища за всякакви спортове, рампи за скейтборд, фонтани, места за отдих... какво ли не. И всичко това работи за облика на града, за неговите жители и поколения.

- За безкрайните ни ремонти какво мислите?

Лили: Потресаващо е, като се разхождаме, често четем и табелите на ремонтите. Колко струва всеки един. Тъпо ни става, жал за нас си и продължаваме...

Христо: Не само е потресаващо. Срамно и безочливо е. Ние дълго време живяхме на "Гурко" и "Шишман". Около пандемията започнаха ремонтите там. След като нямахме топла вода заради ремонти 2 месеца, взехме решение, че е по-добре да се преместим. Оттогава минаха 3 години. Ремонтът там така и не приключи. Продължава и в момента. Това е подигравка наистина.

Лили: Всъщност ремонтите започнаха преди това (смее се). Няколко поредни лета нямахме топла вода, просто през пандемията вече чашата преля (със студена вода).

- Какво трябва да е отношението на властта към опасните шофьори?

Лили: Според мен трябва да се направи всичко възможно да се превърне в абсолютно недопустима идеята да седнеш зад волана в неадекватно състояние. Трябва да има много, много високи глоби и да е много строг контролът. На протестите за войната на пътя имаше тъжно малко хора. И повечето бяха родители или роднини на загинали деца. Това не трябва да продължава.

Христо: За съжаление, начинът на живот на хората, проблемите, с които се сблъскват ежедневно, влияят пряко и върху поведението им на пътя. Всички са изнервени, псуват, карат като обезумели, бързат и се държат неадекватно. Наред с това си избиват комплексите с гонки, пилене на гуми и фучене по улиците с бясна скорост.

- Лили, мислите ли, че у нас изобщо имаме правилно отношение към планетата?

Лили: Нямаме. Мисля, че този проблем изобщо не седи сериозно в обществото. Понеже ме разпознават като природозащитник, често се обръщат към мен със "знаем, че сте зелен ентусиаст". Точно такова е отношението и към проблема, и към хората, които се вълнуват от него. Несериозно, с лека закачка, все едно си някакъв човек, дето си няма друга работа, та защитава природата, "тоя пък". Ще кажа само, че общувам активно с невероятно ерудирани хора в тази посока и се радвам, че познавам Маги Малеева например и всички от Горичка, както и нашето общество "Анонимните климатици". Там нещата са повече от сериозни и има хора, които осъзнават пред какво сме изправени и какви мерки трябва да вземем спешно не днес, а вчера.

- На какво искате да научите сина си?

Лили: По-скоро се надявам минимално да му попреча да разгърне потенциала си, който вярвам, че всяко дете има.

Христо: Искам децата ми да вярват в себе си. Да могат да мислят и действат с вяра в собствените си възможности, че могат да постигнат всичко, което си поставят за цел.

- Какво "писмо в (пластмасова) бутилка" бихте искали да оставите на следващите поколения?

Христо: Децата са тези, които оставяме след себе си. Те са писмото. Не се интересувам как ще бъда запомнен, а в какъв свят ще живеят децата ни и техните деца. Затова решенията, които взимаме в настоящето, са важни както за бъдещето, така и за миналото.

Лили: Гледам да се концентрирам върху сега, вярвам, че колкото по-съзнателна съм в тази секунда, колкото по-наясно съм, че не съм тук завинаги, толкова по-добре за мен и за всички около мен. Не знам за посланията, моля се за мир, не мога да повярвам, че живеем отново насред войни, че загиват деца, това ужасно ме натъжава. Никое дете от никоя националност не трябва да живее или умира в този ад. Иска ми се да има начин да се пробудим и да спрем да "предаваме нататък" липсата на обич. Войната не е отговор на никой проблем, само любовта е.