Някои наричат филмите на ужасите най-смелия жанр в киното. Твърдението е наистина парадоксално, доколкото при тях всъщност става дума основно за заиграване със страховете на хората. Но независимо дали фантастичните истории, които представят, са наистина стряскащи или понякога прекалено наивни, те са незаменима част от седмото изкуство още от зараждането му.

В същото време известна е и максимата, че единственото по-страшно нещо от филмите на ужасите са ужасите от реалния живот, които са ги вдъхновили. И действително, класики като “Психо” и “Екзорсистът” създават

неповторима

кошмарна атмосфера

благодарение отчасти и на факта, че са обвързани с реални събития.

Затова и твърде често срещаното “базирано на истинска история”, заедно с по-малко надеждното “вдъхновено от истински събития”, се превърнаха в повсеместни допълнения към повечето маркетингови кампании за филми на ужасите.

Така например черно-белият “Психо” (1960) на Алфред Хичкок вероятно дължи успеха си именно на скандалния си произход от реалния живот. Твърди се, че историята на Норман Бейтс (в ролята Антъни Пъркинс) и проблемите на неговата “майка” е вдъхновена от живота на Ед Гейн, мъж от Уисконсин, който е осъден за убийство през 50-те години на миналия век, но е заподозрян, че е оставил зад гърба си много по-голям брой трупове. Освен убиец, Гейн бил извратен обирджия на гробове, склонен

да прави уникален

декор за дома си,

включително абажур от човешка кожа, взета от лицето на човек.

Друга класика на Хичкок, “Птиците” (1963), зашеметяващата новела за малък град, който се бори да оцелее след нашествието на жестоки птици, също се основава на страховито събитие, случило се в Санта Круз, Калифорния, през 1961 г. Тогава местен вестник документира рядко нападение от огромно ято морски птици, което за кратко преобръща живота в крайбрежното градче: “те осеяха улиците и тревните площи пред тях, след като се сблъскаха със сгради и затрупаха граждани”. Три дни след като прочел статията, Хичкок се обадил на вестника, за да им каже, че ще използва историята като изследване на пораженията, които явлението би могло да нанесе на залива на Бодега - истински град на север от Санта Круз, който, за щастие, всъщност никога не е бил нападан от птици.

Един от най-стряскащите филми на ужасите, правен някога и със сигурност един от най-добрите, “Екзорсистът” (1973), става още по-страшен, ако се знаят фактите около създаването му. А те са свързани с истинско младо момче от Вашингтон, окръг Колумбия, за което се смятало, че е “обладано от демон”.

Уилям Питър Блати, който е написал както сценария, спечелил “Оскар”, така и бестселъра от 1971 г., е вдъхновен за първи път от

реалния екзорсизъм

на 14-годишно момче

от 1949 г. Студент в Джорджтаунския университет по това време, Блати се очарова от статия във “Вашингтон поуст”, озаглавена “Свещеник освобождава момчето от планината Рение, за което се съобщава, че е задържано в хватката на дявола”. Десетилетия по-късно авторът Томас Б. Алън пише за истинската история в книга от 1993 г., озаглавена “Обладан: Истинската история на един екзорсизъм” . Според Алън младото момче също играе с дъска за викане на духове, подобно на измислената Регън (в ролята Линда Блеър) в “Екзорсистът”. В крайна сметка двама свещеници - както във филма, извършват ритуала на екзорсизъм около 20 до 30 пъти, за да го спасят от демоничното нашествие.

Вероятно точно легендата, че лентата е по-близо до истината, отколкото до измислицата, е и причината публиката да се разбяга с крясъци от салона на единствената й предварителна прожекция. На всичкото отгоре след пускането й по кината тръгват слуховете за странно проклятие над всички участвали в снимките. Изглежда, те не са съвсем неоснователни, защото в крайна сметка, поради проблеми с продукцията и злополуки на снимачната площадка, “Екзорсистът” (на български познат и като “Заклинателят”), първоначално планиран да бъде заснет за 85 дни, всъщност отнема на екипа цели 200 дни до финалния кадър. Филмът надхвърля и бюджета с 2,5 милиона долара (равняващи се на 12,5 милиона долара днес). В началото отложили снимките за шест седмици, след като птица влетява в електропрекъсвача на осветлението на домашните декори, предизвиквайки пожар, който унищожава всичко, с изключение на стаята, в която се провежда екзорсизмът.

По-късно друг комплект от реквизита също е сериозно повреден, а 3-метровата статуя на месопотамския демон Пазузу е изпратена в Хонконг вместо в Ирак, което също води до двуседмично забавяне.

Странните наранявания

на актьорите

и хора от екипа също повлияват на продукцията. Актрисите Елън Бърстин и Линда Блеър имат трайни последици от наранявания на гърба. Бърстин се контузва сериозно по време на сцената, в която обладаната Регън хвърля Крис назад. Кадърът, използван във филма, я оставя неспособна да снима в продължение на две седмици и е с патерици до края на снимките заради фрактура на опашната кост. Причинява й и хронични проблеми поради неадекватното ранно лечение. Блеър също чупи долната част на гръбначния си стълб, след като била прекалено хлабаво завързана за люлеещото се легло, което се използва за сцените от прочутия хорър. Впоследствие тя развива сколиоза с дългосрочни последици за здравето, както и отвращение към студа през целия си живот от прекараното време в хладилния спален комплект, носейки само нощница и дълго бельо. Екипът също дава жертви - дърводелец отрязва палеца си, а осветител губи пръста на крака си при различни инциденти.

Други хора, свързани с продукцията, както и членове на техните семейства, направо умират. Така например ирландският актьор Джак Макгауран седмица след завършване на сцените си като Денингс – режисьор алкохолик, който е първата жертва на обладаната Регън, умира също като своя герой преди филмът да бъде завършен. Василики Малиарос, актрисата, която се превъплъщава в мъртвата майка на отец Деймиън и с чийто глас в един момент проговаря обладаната, също е починала малко след края на снимките.

Смъртните случаи сред екипа или близки до тях включват още нощния пазач, оператора на хладилната система за стаята на Регън и новороденото на асистент-оператора. Дядото на Блеър умира през първата седмица на продукцията, а знаменитият Макс фон Сюдов трябва да се върне в Швеция след първия снимачен ден, когато брат му умира, което допълнително забавя снимките. По същото време синът на Джейсън Милър, който играе баща на отец Деймиън Карас, едва не загива при катастрофа с мотоциклет.

Няколко години след излизането на филма Пол Бейтсън, техникът в сцената с ангиографията на обсебената от демон главна героиня, е осъден за убийството на журналиста Адисън Верил.

Дългата поредица

от нещастия

засега завършва през 2015 г., когато Хатра, обект на световното наследство в Древна Месопотамия, където е заснет прологът, е повреден тежко от джихадистите на ИДИЛ.

“Тексаското клане с верижен трион” (1974) е друг филм на ужасите, донякъде базиран на живота на убиеца Ед Гейн, който преди това вдъхновява Хичкок за “Психо”. Известен също като Касапина от Плейнфийлд, неговите престъпления придобиват широка известност през 1957 г., след като властите откриват, че той е ексхумирал трупове от местните гробища и е изработвал манекени от техните кости и кожа. Той също признава, че е убил две жени. Като негоден да носи съдебна отговорност, е настанен в психиатрично заведение, където доживява до 77-годишна възраст, но забележителният филм на ужасите на Тоуб Хупър се възползва от прословутите подвизи на Гейн, за да помогне за създаването на една от най-емблематичните и ужасяващи фигури в жанра: “Коженото лице” (Leatherface).

Феновете на “Челюсти” (1975) на Стивън Спилбърг и по едноименния роман на Питър Бенчли знаят, че той също е базиран отчасти на истинска история. Филмът за голяма бяла акула, тероризираща курортен град в Нова Англия, обикновено се свързва с инцидент от далечната 1916 г. на брега на Джърси, но всъщност се ражда от един по-неясен случай от 1964 г. В увода към книгата си Бенчли разкрива, че е написал “Челюсти”, след като е прочел статия за

страховитата среща

на рибаря Франк Мундус

с двутоннен морски хищник край бреговете на Лонг Айлънд. Мундус вдъхновява автора да създаде образа на Куинт, изигран от Робърт Шоу във филма. Но за разлика от Куинт, Мундус убива звяра с харпун и го измъква от океана.

Но вероятно най-известният филм на ужасите, базиран на потресаващи, предполагаемо реални събития, е “Ужасът в Амитивил” (1979) (The Amityville Horror). Той разказва за странните случки, след като 23-годишният Роналд ДеФео-младши убива родителите си и четиримата си братя и сестри в голямата семейна холандска колониална къща, разположена в крайградски квартал на “Оушън Авеню” 112 в Амитивил, на южния бряг на Лонг Айлънд, Ню Йорк.

Четири години преди излизането на филма истинското семейство Луц твърди, че е претърпяло съдба, подобна на тази на техните измислени колеги от художествената творба. При преместването в дом в Амитивил една година след кървавото престъпление семейството съобщава, че са изпитали почти цял месец странни звуци и още по-странни гледки, които в крайна сметка ги накарали да избягат от дома си.

Разбира се,

реалната история на

наплашената фамилия

е допълнително разкрасена във филма – в действителност не е имало черна утайка, ектоплазма или неприятни миризми. Няма как да са намерили и разцепени отпечатъци от копита, останали в снега, като се има предвид, че в деня, в който семейство Луц съобщава за паранормална активност, не е имало сняг... Но както казва Марк Твен – да оставим на Холивуд да не позволи нещо като истината да развали прекрасните истории, които съживява на екрана.

“Мълчанието на агнетата” (1991), единственият филм на ужасите, спечелил “Оскар” за най-добър филм, направи Ханибал “Канибала” Лектър смразяващо име, като същевременно обрича бестселъра на Томас Харис и истинските престъпни случаи, които го вдъхновяват, на световна слава.

Номинираният за “Оскар” сценарий на Тед Тали, базиран на книгата на Харис, използва амалгама от няколко реални разследвания на ФБР, за да създаде този сборен образ на сериен килър. Един от тях е прословутият убиец, изнасилвач и некрофил Тед Бънди, който наистина е симулирал наранявания, за да примамва жертвите си.

И подобно на Лектър във филма, в реалния живот Бънди също създава криминален профил, за да помогне за залавянето на страшният убиец от Грийн Ривър. Що се отнася до прословутата яма за мъчения на Бил в избата на дома му от филма - тя документално е свързана по-скоро със серийния убиец от Филаделфия Гари Хайдник, който е убил и измъчвал шест жертви в мазето си.

Съвсем истинска трагедия за съжаление стои и зад хоръра “В открити води” (2003) (Open Water). Нискобюджетният филм, който представя млада двойка,

изоставена в океан,

гъмжащ от акули,

e известен с използването на истински морски хищници, за да добави правдоподобност към своята груба естетика на домашно видео. Неслучайно той предизвиква много шокиращи заглавия и полемика, когато пристига в кината в резултат на маркетингова кампания, базирана на реални събития. Акулите, използвани при заснемането на филма, са толкова реални, колкото и тези, които заплашвали прототипите: американските туристи Том и Айлийн Лонерган. Те действително са изоставени при гмуркане край Големия бариерен риф. И отнема цели два дни на компанията за гмуркане, за да разбере, че семейната двойка не се е върнала на яхтата и подобно на техните двойници на големия екран никога не е намерена.

Други филми често са свързвани по чудодеен начин със зловещи събития, състояли се по същите места, където са снимани и страховитите ленти. Ню Йорк има много емблематични сгради, в които са живели известни обитатели. Едно такова здание с апартаменти, наречено “Дакота”, е разположено на “Западна 72-ра” улица близо до Сентръл парк. Звезди като Джуди Гарланд и Джон Ленън са живели в него, а най-горният етаж е бил дом на

заслужилия

представител

на жанра

хорър Борис Карлоф . Нещо повече - сградата е била и декор на филма на ужасите на тема бременност - “Бебето на Розмари”, с участието на Миа Фароу, която става популярна именно след тази продукция. Навремето американският психотрилър от 1968 г., който е режисиран от Роман Полански, получава почти всеобщо признание от филмовите критици и е

отличен с

множество награди,

включително няколко номинации за “Златен глобус” и две номинации за “Оскар”, а Рут Гордън спечели “Оскар” за най-добра поддържаща женска роля и “Златен глобус” в същата категория. В същото време едва ли има по-охулен филм в тази тематика, който направо е обвиняван във “възраждане на сатанизма”. Хитов роман на Айра Левин, превърнал се в емблематичен филм, “Бебето на Розмари” има огромен успех, но за популярната култура той си остава прокълнат.

Първата нещастна душа е Кшищов Комеда, автор на музиката към филма. Подробностите за смъртта му са оскъдни, но Полански ги разказва по следния начин: през есента на 1968 г. тогава 37-годишният Комеда се прибирал с приятел от парти, когато “бил бутнат неволно, паднал от скалист насип и изпаднал в четиримесечна кома” - същото страдание вещиците на Левин са използвали, за да убият подозрителния приятел на Розмари в книгата. Комеда никога не идва в съзнание и умира в Полша на следващата година.

През април 1969 г. продуцентът Уилям Касъл, разстроен от безпокойство от

изпълнените с

омраза писма,

които получавал непрекъснато по пощата, внезапно е покосен от сериозна бъбречна криза. Докато бил в делириум в болницата, той халюцинирал сцени от филма и разказват, че изкрещял: “Розмари, за бога, хвърли ножа!” Касъл се възстановил едва-едва и никога повече не направил холивудски хит.

След това идва съдбата на самия Полански, разказвана и преразказвана в легенда дори от самия него.

Прочутият режисьор от полско-френски произход се мести в Калифорния заедно с новата си приятелка, актрисата Шарън Тейт, която току-що е изиграла първата си филмова роля

като вещица в

“Окото на дявола”,

точно преди началото на снимките. Тя се стремяла силно към главната роля в “Бебето на Розмари”, но “Парамаунт” избира Миа Фароу. Пренебрегнатата Тейт се мотаела из снимачната площадка, изглеждайки като призрак, и според някои ставала все по-обсебена от окултното. Много години по-късно един приятел я цитира в печата, че е казала: “Дяволът е красив. Повечето хора го смятат за грозен, но не е.”

Полански вижда за последен път Тейт, която тогава е негова съпруга, през юли 1969 г., отбелязвайки в автобиографията си “гротескната мисъл”, дошла му незнайно откъде по това време: “Никога няма да я видиш отново”.

В нощта на 8 срещу 9 август 1969 г. членове на сектата „Семейство“, водени от музиканта аматьор Чарлз Менсън, по негови инструкции влизат в имението на Полански и брутално убиват Шарън Тейт, която е бременна в 9-ия месец (тя получава 16 удара с нож), и четирима гости, както и техния нероден син, докато “Бебето на Розмари” все още се върти по кината.

Неспособни да осмислят подобна трагедия и запленени от историите за сектата на Менсън, хората приемат сатанистите като единственото обяснение. Интернет фанатици казват, че Полански е принесъл в кръвна жертва младата си съпруга, за да си извоюва недосегаем статус в Холивуд. Други твърдят, че убийствата на Менсън са просто момент от

грандиозна сатанистка

конспирация,

създадена от “Бийтълс”. Техният “Белият албум” е написан до голяма степен по време на индийска медитация (с участието на Миа Фароу), а заглавието на песента Helter Skelter, макар и неправилно изписано, било надраскано с кръв на местопрестъплението. А и още нещо – само след десетина години, през 1980 г., Джон Ленън е застрелян на същото място – пред сградата “Дакота”, в която е сниман култовият “Бебето на Розмари”.