Стойчо Георгиев и съпругата му Венка правели вкуснотии за Тато, Людмила обожавала баничките им, Бойко Борисов лично поръчвал храната

1975 г. 1 часът през нощта. Младите сладкари Венка и Стойчо Георгиеви, които работели в някогашния хотелски комплекс “Ален мак” в Благоевград, били събудени внезапно от обаждане, което истински ги шокирало. Трябвало веднага да се облекат и да заминат за Банско, където да направят бутерки и други вкуснотии за другаря Тодор Живков и антуража му.

От всички неща дъщеря му Людмила най-много обичала баничките. Държавният ръководител се готвел да ходи на лов, а

закуската му трябвало да бъде готова до в 6 часа сутринта,

за да му бъде поднесена топла.

За Венка и Стойчо това било кошмарна нощ, защото имали дете на 3 години. Те го оставили само в къщата, защото нямало как да откажат на Живков. Сърцата им били свити през цялото време, докато не се прибрали на сутринта.

Тази история е само част от приключенията на любимия сладкар на Живков Стойчо Георгиев, който след кратко боледуване почина в края на миналия месец на 92 години.

“Баща ми беше работлив човек – разказва пред “24 часа – 168 истории” синът му Валентин Стойчев. - До последно, когато и да го питаха докога ще се труди, той отговаряше: “Докато главата ме слуша и краката ме държат, ще работя”. За съжаление, преди няколко месеца се разболя и почина.

Цял ден можеше да стои в цеха. Работеше с много голямо желание. Това му доставяше удоволствие. Имаше чувство за хумор и често обичаше да имаме гости. Винаги беше пълно с хора у нас. Обичаше да се събира със своите приятели, но напоследък му беше мъчно, че всичките са починали и нямаше с кого да се вижда и говори.

Стойчо е един от основателите на “Балкантурист” в Благоевград и става шеф на сладкарския цех в хотел “Ален Мак”. Майка ми ми е разказвала, че често ги е посещавал Бойко Борисов като охрана на Живков. Казвал им: “Майстори, ние сме тук, знаете какво да правите”. Той първи опитвал баничките и никога нищо не се задържало, всичко се изяждало.

Обикновено им казвали за колко часа сутринта трябва да е готова закуската на Живков. Понякога започвали още в 12 часа през нощта, за да са готови рано сутринта. Точели му баница на ръка, тогава не е имало готови кори. Знам, че са правили доста баница, вероятно за целия антураж. Големи количества, особено когато Първия е бил в Банско на лов. Татко не е бил личен сладкар на Тодор Живков, а по това време съм бил дете и не знам колко точно му е бил любимец.”

Всъщност Венка Георгиева никога няма да забрави и първата си среща с Бойко Борисов по онова време

Баничките, които правели със Стойчо, толкова много се харесвали на охраната на Тодор Живков, че Борисов решил да види кой точно ги прави. Когато отишъл при семейството сладкари, ги поздравил. Венка разказвала: “Такъв поклон никой не ми е правил. Наведе се и ми целуна ръката”.

Стойчо Георгиев бил уважаван и самоук сладкар още от млад. Роден е на деня на пролетта на 22 март 1931 година в село Делвино, Благоевградско. Това е родното село на баща му Тодор, а майка му Санда била от с. Бистрица. Израснал бедно. В една стая живеели 8 човека. Когато Стойчо бил на 4 г., семейството му се преместило в нова къща с надежда за по-добро бъдеще. Но

близката река преляла и отнесла нанизания тютюн,

който бил единственият им поминък.

От дете работел, защото учил само до трети клас. На 16 г. започнал да чиракува в сладкарницата към Окръжния комитет на партията в Благоевград. В цеха имало и машина за лимонада, на която бил сложен той. Бил в една стая със сладкаря. Осъзнал, че занаятът му е интересен и започнал да попива всичко, което виждал. Първият му учител в професията бил Харизан Филков, но тънкостите на занаята научил от сладкар от Дупница, който се появил след масовизацията.

“Баща ми не е учил за сладкар, нито майка ми – разказва Валентин Стойчев. - И двамата обаче са карали курсове, когато се е наложило, а татко е бил на специализация в София в хотел “Шератон” и в Унгария. Много ги проверяваха навремето и им трябваше диплома за технолог, за да имат сладкарска фирма.”

Така от 1947 г. до последния си дъх Стойчо Георгиев не спирал да прави различни торти и сладкиши. Със своята страст заразил и съпругата си Венка, която срещнал през април 1957 г. За първи път я видял на т.нар. “Стъргало” – улицата за разходка на младите от хотел “Волга” до сладкарница „Малина”. Харесал я по походката и пъргавината. Шлиферът ѝ се носел ефирно, а почти веднага заобичал и ината ѝ. Оженили се 4 месеца по-късно – през август, и оттогава не са се разделяли в продължение на 66 години.

Венка споделяла, че тайната на щастливия им брак била любовта помежду им и липсата на изневери. Те били заедно навсякъде – както вкъщи, така и на работа. И затова били истински сплотени.

Тя се присъединила през 1962 година към работата на мъжа си, който участвал в създаване на сладкарска кооперация. Първоначално правели сухи сладки – масленки, целувки, само с белтък, тогава нямало шоколад. Работели с фондан. След откриването на хотел “Ален мак” през 1975 година и двамата се преместили в него. Там

за първи път видели шоколад за производство на торти

и с него приготвяли най-изисканите десерти за приемите на Живков – от торти до еклери и тулумби. Тогава нямало и машини или миксери, всичко бъркали на ръка.

Запазената марка на Стойчо Георгиев била паста “Бачиново”. Измислил я заради клиенти, които искали по-леки сладкиши, с по-малко захар. След няколко проби имал неповторимата паста – пухкав блат, превъзходен крем, сметана и за завършек шоколад. Двамата с Венка кръстили пастата на любимия си парк към града – Бачиново, в който се разхождали като млади.

“До последно я правеше с кеф и желание – посочва синът му. - Всеки се опитва да я копира, но никой не може да направи като неговата. Известна е като пастата на бай Стойчо и леля Венче.

Баща ми сам си правеше захарното тесто, защото тогава нямаше готово, както сега. Измисляше различни фигури и декорации. Ходеше по много сладкарски изложби и винаги предлагаше нещо ново.

След промените с майка ми решиха да направят цеха и ме попитаха дали ще работя в него. Тогава бях войник и се съгласих. Баща ми ми предаде всички тънкости от паста “Бачиново” до торта “Гараш”.

Той имаше свое виждане за “Гараш” и я правеше по свой си начин,

като беше променил рецептата. Харесваше се много.

Дори след като отворихме цеха, винаги за посещението на президенти и премиери в града и общината са ни поръчвани определени продукти за приемите. Разбира се, някои неща от неговото време вече не ги правим, защото са навлезли нови технологии и продукти. С масления крем не работим много отдавна например.”

Заради успеха на “Гараш” Хигиенно-епидемиологичният инспекторат често ги проверявал дали работят с животински мазнини, или използват имитиращи продукти като маргарин. Изследвали още захарност, масленост и сухо вещество, всичко трябвало да бъде по стандарт.

Едно от най-големите предизвикателства на Стойчо и Венка била поръчка от Американския университет в Благоевград. Заръчали им да направят 15-етажна торта. Стойчо и Венка се справили, но най-трудното било пренасянето на тортата. През цялото време треперили дали няма да се обърне по пътя.

Постепенно Валентин надминал баща си по майсторлък на сладкиши. Въпреки това Стойчо и Венка всяка сутрин били в цеха и бавно правели някои от тортите.

Снаха им се опитала да впише Георгиев в рекордите на “Гинес” като най-възрастния работещ

сладкар в света. За съжаление, се оказало, че няма категория, в която да депозира кандидатурата му.

Но това световно признание не му било и нужно. За него било безценно, че оставил след себе си паста “Бачиново”, с която бил разпознаваем навсякъде, и по-важното – всеки се опитвал да я копира, но никой не можел да я направи същата.