Историци обвиняват във вероломство цели
прослойки от обществото - феодалната
аристокрация, наследена от чорбаджиите

Безспорно най-известният предател в историята е Юда Искариотски. Самият той, един от 12-те апостоли, за 30 сребърника предава Христос, като го целува по бузата и позволява на властите да разкрият самоличността му. Както всички знаят, това води до разпъването на Исус и възкръсването му след това.

Предателството на сенатора Марк Юний Брут в античната Римска република също се смята за едно от най-големите в историята. Той се издигнал до върховете на държавата, въпреки плебейския си произход, благодарение на Цезар. Това обаче не го спира и Брут се включва в заговора срещу Цезар, довел до смъртта му, като е един от

хората, проболи

с нож благодетеля му,

който, според Светоний, успял само да отрони: “И ти ли, сине мой?”.

За предатели можем да броим и онези боляри на княз Борис, които през 885 г., под предлог, че “князът дал лош закон” са въстанали против покръстването. Жестокото наказание - 52-ма от тях били избити заедно със семействата си, също говори за тежестта на провинението им.

Но в българската история невинаги предателствата са толкова кристално ясни, както в тези най-известни примери. Такъв е случаят с болярина Иванко - сестрин син на царете Асен и Петър. Сведенията за него в историческите извори са доста противоречиви, но благодарение на драмата на Васил Друмев “Иванку убиецът на Асеня”, той остава в народното съзнание като братоубиец и изменник. Автентичните източници от епохата обаче рисуват една малко по-сложна картина. От тях се знае, че той е бил един от участниците във въстанието срещу византийската власт и е имал връзка със сестрата на царица Елена. Тя не била одобрена от владетеля, който извикал племенника си за обяснение и при възникналата свада с извадени мечове

Иванко се оказал

по-бърз и промушил

смъртоносно царя

Така, според някои историци, описаната сцена може да се приеме като лична кавга, а цареубийството да е извършено при самозащита. Все пак византийските автори твърдят, че е имало заговор на болярите, в които участвал и византийският деспот Исак Комнин. Освен това след убийството

боляринът избягал

от двореца

и отишъл в Константинопол.

След смъртта на Асен брат му Петър се връща и обсажда Търново, заедно с най-малкия от братята Асеневци - Калоян. Иванко поискал помощ от император Алексий III Ангел. Последвалите два опита да се помогне на заговорниците не успяват, защото войниците не искат да тръгнат по опасния път през Балкана. Иванко, брат му и други хора от кръга им са принудени да избягат във Византия. Петър влиза в Търново и отново заема престола. Няколко месеца по-късно той също е убит при заговор и владетел става най-малкия от Асеневците - Калоян.

Самият Иванко стига в столицата на Византия, там е приет с почести от императора. Императорът му дава името си – Алексий, и го назначава за управител на Пловдив и областта.

Иванко е сгоден и за внучката на императора - Теодора, която по това време е на 4 години. В същото време животът му като управител на Пловдивска област

силно разколебава

представата за него

като за класически случай на предател. Той събира войска само от българи, възстановява крепостите и се откъсва от влиянието на мощните си покровители. Нещо повече - Калоян, който е наследил Петър на престола, го привлича за съюзник срещу Византия.

От Константинопол изпращат войски, за да премахнат вече неудобния съюзник. Иванко обаче успява да ги разбие и да плени военачалника Мануил Камица, когото веднага изпратил при Калоян като пленник.

Завзема и цялата Родопска област. А докато византийците се занимават с Иванко, Калоян превзема и разрушава тракийската крепост Констанция, а след това завзема Варна. Самият Иванко

явно умира от

византийска ръка

През 1200 г. императорът предлага на отцепника среща за преговори, но при нея Иванко е заловен и окован - не е ясно дали е убит веднага, или умира в тъмница.

Вероятно подобна нееднозначност в действията на българската аристокрация е и причината някои историци направо да я обявят за “предателска”. Така става в написаната през 1965 г. от историците Васил Гюзелев и Николай Генчев статия “Предателствата в българската история”, в която четем: “Предателското поведение на българската феодална аристокрация е било почти винаги мотивирано от ненаситната жажда за власт и могъщество”.

В публикацията на известните наши историци, вероятно напълно в духа на времето, с лека ръка се обвиняват и други прослойки от българското общество в миналото. Така през Възраждането, според авторите, предателите са българските чорбаджии: “Това са наследниците,

внуците на предателите

от Средновековието”

Много често, по конюнктурни причини, у нас този термин е използван и доста произволно, да не кажем злонамерено.

В този ред на мисли, някак естествено, иначе бележитите ни историци стигат и до извода, че цар Фердинанд, цар Борис III, брат му и сестрите му, както и правителствата на Васил Радославов и Богдан Филов също са предатели. Всъщност общият брой на изброените отрицателни герои от Гюзелев и Генчев е толкова голям, че дори навремето те получават порицание от Политбюро за “нихилистични оценки за миналото”.

Според други острата и прекалено критична статия е имала съвсем друг подтекст. По този начин по-малко от две години след решението на БКП България да се откаже от суверенитета си и да се превърне в част от Съветския съюз, те са искали да обърнат внимание на режима върху тази погрешна политика, наричана също от някои “най-голямото предателство в българската история”.