"Предателско племе” ли сме? Този въпрос, независимо от отговора му, от много години тегне над някои от най-важните събития в съдбата на българския народ.

А сега, когато един безспорно стойностен филм – “Записки по едно предателство” на проф. Георги Дюлгеров, ни върна към позабравената тема, имаме всички основания да си го зададем отново.

“Предателството, което се вменява като национална черта, е клише и аз роптая срещу него. - категоричен е по въпроса проф. Дюлгеров пред “24 часа - 168 истории” – Считам, че предатели има във всички народи и българите не правят изключение, но

не са типичната

предателска нация,

каквото е разпространеното клише. Държа да подчертая, че предател е човекът с робски дух. Свободният човек, човекът, който е осъзнал своята лична свобода и който уважава и личната свобода на другия, не е предател. Това е моята позиция.”

Но какво е предателство?

Въпреки че всеки от нас има разбиране за него, точната дефиниция на понятието в световен мащаб убягва. Философите Джудит Шклар и Питър Джонсън, автори съответно на “Двусмислеността на предателството” и “Рамките на измамата”, твърдят, че макар да няма ясно определение на предателството, то се разбира по-ефективно чрез литературата.

В действителност има толкова много видове предателство, че би било трудно да се изброят всички - предателството на приятел, предателство на доверието, предателство на принципите си, предателство между партньори в семейството. Най-общо казано,

то се определя като

несправедливо поведение

към някаква кауза или несправедливо поведение спрямо човек. Актът на предаване на някого или нещо или фактът, че сте предаден; нарушаване на доверието на дадено лице, на морален стандарт и т.н.

Тежестта на подобен акт е залегнала и в наказателното право - както в мирновременните, така и във военните закони. Така под държавна измяна срещу отечеството се разбира престъпление, извършено от цивилен или военен, който действа срещу сигурността на своята държава, нейните институции и граждани.

Но както и да ги формулираме, истината е, че примери за предателства могат лесно да се открият в цялата ни история. В самото начало, през втората половина на VIII век, току-що създадената българска държава се разкъсва от

борби между знатните

хански родове,

което заплашва съществуването й. Византийският император Константин V Копроним постоянно организира походи срещу младата държава, дръзнала да се разположи върху територията на империята. Още тогава вероятно се появяват и първите предатели, защото според хронистите хан Сабин и приближените му боили бягат в Константинопол и се поставят в услуга на враговете. Други пък останали, но действали като агенти на империята. Благодарение на техните доноси императорът, който първоначално нямал успех в сраженията, успял да събере по-голяма армия и в края на 774 г. победил 12-хилядна българска войска при Берзития (дн. Северна Македония).

Управляващият хан Телериг постъпил мъдро, като се престорил, че ще стане поредният оттеглил се от престола български владетел, и примирено помолил византийците да му разкрият предателите в Плиска, за да се свърже с тях и да избяга в Константинопол. След като получил списъка с шпионите,

ханът ги изловил и

изтребил до крак

Но в крайна сметка тази хитрост не му помогнала много - през 777 г. решителният владетел също станал жертва на преврат и наистина бил принуден да потърси убежище в Константинопол.

В края X и началото на XI век, когато България води жестока битка за запазването на независимостта си от Византия, две жестоки предателства отново побутват съдбата й в лоша посока. След смъртта на Самуил начело на държавата застава цар Гаврил Радомир. Той успява временно да спре гърците, но е убит от първия си братовчед Иван Владислав. 23 години по-късно синът на Радомир - Петър Делян, се вдига на бунт и успява да освободи огромна територия от Византия. Малко преди окончателната си победа той обаче е ослепен и

предаден на византийците

от братовчед си

и втори син на цар Иван Владислав - Алусиан.

За предателство говорят хрониките и при падането на Търново под турско робство. Според тях при обсадата на столицата през пролетта и лятото на 1393 г. от войските на султанския син Сюлейман Челеби също е имало предателство - някой отворил вратите на нашествениците към крепостта.

В потвърждение, че предателите са плод на робската психика, безспорно най-наситени с отрицателното си явление са борбите за национално освобождение през XIX век. Тогава почти всички български въстания са провалени от най-грозни предателства.

Още Велчовата завера от 1834 г., при която група смели мъже, предвождани от пътувал в чужбина, начетен и заможен българин - Велчо Атанасов-Джамджията, организират подготовка с цел вдигане на въстание и отвоюване на автономия на българските земи във Великотърновско и Силистренско.

Заверата е предадена на турците от еленския чорбаджия Йордан Кисьов (и/или от брат му Милан). Повечето участници са арестувани, измъчвани и убити. Жертвите са десетки, още стотици отиват по затворите. Отделно тези от участниците, които са били с руско гражданство, са изпратени от император Николай I на заточение в Сибир.

Следващото въстание е Старозагорското от септември 1875 г. Организирано от Централния комитет в Румъния, ръководено от Стефан Стамболов, то се проваля почти комично. Събраните чети от селата покрай Стара Загора не успяват да се срещнат с централната градска чета, което предизвиква объркване и позволява на турците да обезвредят събраните въстаници поотделно, вместо да срещнат обединения им отпор.

Но още преди самото въстание споменатата вече

агентурна мрежа

на империята

донася отлични сведения за това какво се готви. Извършени са немалко арести. Някои от местните чорбаджии също подават сведения към властта за това, което знаят. След провала на въстанието един от съзаклятниците, Андрей Момчев, предава подробни сведения на турската власт за участниците в метежа.

Една от най-трагичните страници е с ролята на предателството в съдбата на националните ни герои. Залавянето на Васил Левски от турците завършва с обесването на Апостола на свободата в София. Колкото и спорни да са обстоятелствата около това събитие, поне седмина са обвинявани за негови предатели - Поп Кръстю, Димитър Общи, след като е заловен след обира на хазната, Добри Механджията и Пано Петков - двамата членове на Ловешкия революционен комитет. В други версии се споменава и поп Марин Поплуканов; човекът, с когото е пътувал, както ханджията.

Какво освен предателство е и отказът на местното население да се присъедини към подвига на четата на Христо Ботев, което, според свидетелствата, накарало гениалния поет да промълви разочарован: “И аз за този народ съм тръгнал да се бия?”

Но преди това той обяснил и откъде идват тези грозни явления: “Мрачна и жалостна е нашата история от попадането ни под турците дори до днешните времена. Тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли, тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в които са заковани и ръце, и нозе, и ум, и воля.”

Априлското въстание - най-масовото и добре подготвено българско надигане срещу Османската империя, от начало до край също е дамгосано с предателства. Всеизвестно е, че след великото събрание при Оборище Ненко Терзийски от село Балдьово (днешно Росен) отива право при каймакама в Татар Пазарджик и подробно разказва какво се готви (като договаря родното му село и околностите да бъдат пожалени от турските башибозуци). Роднина на Тодор Каблешков прави подобно нещо и в Копривщица.

За да се стигне до гибелта на войводата Георги Бенковски, издаден от овчаря Велю Стоилов - дядо Вълю Мечката, историческата сцена, описана от Захари Стоянов и пресъздадена точно и блестящо в новия филм на Георги Дюлгеров.