Не било ясно точно кой момент от "освобождението" представя композицията

По странно съвпадение на обстоятелствата скандалите и споровете около Паметника на Съветската армия в София го съпътстват още от самото му създаване.

За това свидетелстват изследователи и архивни документи от епохата.

Паметникът, построен през 1954 г. от Българската комунистическа партия

в чест на съветската

окупация на страната

след 1944 г., днес е един от най-противоречивите у нас. Но в условията на тоталитаризма изграждането на този символ е било от първостепенно значение и страхът, а и държавната и партийна намеса, които са смятани за нещо естествено, също са родили големи противоречия.

“За мен като скулптор най-любопитното е, че понеже дотогава в България не са издигани такива паметници, те са направили нещо уникално -

макет едно към едно

на мястото

- от гипс и дървени конструкции, за да го видят предварително как ще изглежда - разкрива в тази връзка скулпторът Петко Дурмана пред “24 часа - 168 истории”. - Това е шокиращо, защото явно са се страхували, че не могат да си представят резултата. Обяснявам си го и с факта, че в онези години БКП не се е справила напълно със задачата да превземе изцяло властта и затова са се притеснявали от издънки. Затова и са измъчили архитектите да направят конструкция в естествен размер. За мен този труд, и то с техните технологии тогава, е бил напълно безсмислен.”

Навремето, събрани като по военна заповед, мнозина от творците, на които е поставена задачата да направят паметника, са били в доста голяма неизвестност по отношение на детайлите. Затова хитрували, като давали на студентите да работят по тях, като те се ограничавали само с контрола по работата.

“Далчев сам си го пише - много остро към другите, че всъщност са давали на студентите и те само са отивали да довършат нещо - потвърждава скулпторът Константин Ачков. - Докато той много по-сериозно е направил неговия релеф - почти изцяло сам, с малко помощ от студенти и асистенти.

Другите са подходили по най-тарикатския начин, т. е. само са си сложили името после. До промените е имало и комисия за паметниците към СБХ, която също е била много строга. Но всички са си мълчали, защото скулпторите са вземали огромни пари и са били най-богатите хора в държавата.”

Всъщност навремето издигането на паметника не преминава никак гладко, а и значително се забавя. Високите партийни изисквания, промяната в стиловете и налагането на соцреализма в изкуството са довели до сериозни проблеми.

През годините цели три комисии със съветско участие не могат да изберат проект, достоен за голямата задача. В началото

паметникът има и

доста лош късмет

- на три пъти сменят мястото, на което трябва да бъде издигнат. Според първоначалния замисъл то трябвало да е на височината в близост до Двореца на пионерите. После решили да е съвсем в центъра - на тогавашния площад “9 септември”. Но когато междувременно Георги Димитров умира, там набързо направили мавзолея и затова го преместват в Княжеската градина.

Към тези неудачи се прибавя и нелекият дебат за това как трябва да изглежда монументът.

На първо място, доста спорна е била самата концепция, защото композицията представя битка, а както е известно, на територията на нашата страна не е имало никакви боеве.

Освен това изкуствоведите през 1953 г. са били озадачени кой момент от финалната фаза на Втората световна война ознаменува той: момента, когато Съветската армия току-що е “освободила” България, когато току-що е освободила Европа или е “освободила” България и тепърва отива да “освобождава” Европа?

Оттук следват и различните интерпретации на надписа върху паметника, който е предложен впоследствие лично от Вълко Червенков: “На Съветската армия - освободителка, от признателния български народ”.

Твърде интересна и важна информация за дебата, който започва още в началото на 50-те години на миналия век около увенчаващата паметника скулптурна група, се съдържа в документите от Централния държавен архив. Тя е най-дискутираната, най-проблематичната и в крайна сметка може би най-противоречивата.

Това води до необходимостта на 17 юни 1953 г., една година преди откриването на паметника, да се проведе публично обсъждане на трифигурната композиция с представители на “творчески и обществени организации”.

Тогава спорът е бил не само как трябва да изглежда, а и кой трябва да я изработи. Първоначално за тази работа са ангажирани Веска Емануилова и Мара Георгиева, но работата вървяла много бавно и затова към тях е включен и Любомир Далчев. Последвали страшни интриги и характерни за епохата заплахи с висшестоящи “отговорни другари”. Накрая поръчката е върната отново на двете скулпторки, но

появилото се сериозно

напрежение

довело до свикването на нов форум за обсъждане на творбата на 17 юни 1953 г.

Интересни подробности за него се съдържат в статия на изкуствоведката Ина Белчева във в. “Култура”.

Навремето един от най-големите спорове е бил за това какво трябва да държи в ръката си основната фигура. По данни на изследователката Белчева пръв, макар и деликатно с художествени аргументи, се изказал критично към нея проф. Илия Петров. Известният живописец изразил смущението си от факта, че съветският войник държал шмайзера си, като че ли е готов за стрелба, тъй като в първоначалния вариант ръката му е била леко свита.

Но спорът се изостря най-вече след изказването на генерал Захари Захариев, който намира неприемлив и нереалистичен подобен израз на тържество от победата: “Аз смятам, че това вдигане на шмайзера нагоре във втория вариант не е много правилно за съветския боец. Аз съм участвал в тържества на съветски бойци и знам, че това никога не правят - да вдигат шмайзерите. Българите правят това, но те не го правят. Те малко по-спокойно си държат оръжието и малко повече го пазят. Аз бих предложил в този тържествен момент шмайзерът да си стои тук и когато му потрябва, тогава боецът да го вземе, а горе да държи

букет цветя, поднесен

от някоя българка,

и весело да гледа. А така, както е дадено тук, това е много войнствено, бих казал, агресивно.”

На известния летец обаче веднага възразили проф. Дечко Узунов и Венета Иванова: “...съветските войски дойдоха на 9 септември в нашата страна, но те отиваха на друго място, други работи да вършат. Тогава той (съветският войн) имаше задачата да отвоюва свободата на народите, а тая свобода не се отвоюва с цветя.”

Сред най-сериозните критици на вдигнатия шмайзер е скулпторът от руски произход Михаил Кац. Според него жестът на войника също бил прекалено застрашителен. В първия случай се припомня, че не става дума за временен, а за “вечен” паметник. И в този смисъл едва ли е подходящо съветският войник вечно

да държи тоя автомат

вдигнат застрашително

нагоре, като че ли винаги е готов да нападне някого.

Кац е подкрепен от скулптора Стою Тодоров, който допълва: “...проблемът дали ще бъде сложено оръжие в ръцете на съветския войн е свързан с отношението ни към Съветската армия, с отношението на тая армия към оръжието на победата”.

Напълно в духа на епохата точка на тези, иначе смислени аргументи сложил тогавашният председател на Народното събрание Фердинанд Козовски. Известният с мрачните си “подвизи” след 9 септември 1944 г. генерал-лейтенант просто отсякъл: “Този съветски войник, който се изобразява на паметника, е воювал с това оръжие и вдигането на шмайзера изразява точно тържеството на неговото оръжие, неговата победа. Разбира се, ако се изобразява в паметника писател, ще му се тури паче перо в ръката или нещо като перо. Но щом като се изобразява войник, той е воювал с това оръжие и вдигането на оръжието не изразява тук никаква агресивност!”.

Така приключва спорът и паметникът е открит тържествено в сегашния му вид на 7 септември 1954 г. от Вълко Червенков в присъствието на съветска официална делегация. Още тогава обикновените хора у нас обаче не приемали творението на соцреализма никак добре и веднага започнали да му лепят сатирични прякори.