По външните оценки Денят на независимостта е за предпочитане пред 3 март и 24 май

Разгорещеният дебат около националния ни празник по повод предвижданите промени в конституцията от парламентарното мнозинство, в последните дни набра огромна скорост. Не само политици, а и много видни личности вече изказаха предпочитанията си за 3 март, 24 май, 6 и 22 септември.

Но как се сравняват празници и кой от тях е по-важен? Дали Освобождението ни след петвековно турско робство, уникалният ни принос към световната култура, актът на Съединението и неговата защита или пък раждането на България като независима държава трябва да имат приоритет в случая? И наистина за всички тях могат да се намерят солидни аргументи „за“ и „против“.

Един от критериите, които се налагат в процеса на спора, е доколко събитията, дали повод за съответната тържествена дата, са плод на чисто български действия, а не са инспирирани от външни сили. Последното впрочем е и най-сериозният аргумент срещу досегашния ни национален празник, въпреки участието на опълченците в цялата Руско-турска война.

За чуждо участие, макар и косвено, може да се говори и в Съединението – без намесата на Великобритания то едва ли щеше да бъде с успешен финал.

Специалистите също са разделени по въпроса. Част от тях, като проф. Пламен Павлов и група негови колеги, застанаха твърдо зад 24 май. Други все още продължават да защитават 3 март като най-важна дата в българската история с довода, че без него е нямало да ги има нито Съединението, нито Независимостта. Ако се следва тази логика обаче, ситуацията става още по-объркана. Тогава може би трябва да се спрем на 20 април – преждевременното избухване на Априлското въстание, без чийто отзвук и огненото слово на Макгахан не би имало и 3 март…

Парадоксално, но в тази ситуация би могъл да ни помогне един поглед отвън по темата. Разбира се, българите имат право сами да определят кое честване е най-важно. Но и безпристрастната странична оценка също не е за подценяване. Всеки, който се съмнява, може да прочете как в миналото се е развивал дебатът за годината на основаването на Българската държава. В крайна сметка 681-ва е била предпочетена пред 679-а само защото тогава вече сме признати от Византия.

Важен проблем със сегашния ни национален празник се оказва, че той отбелязва годишнина от Санстефанския мирен договор. С него например се признава и независимостта на Сърбия, Черна гора и Румъния, но едва ли случайно, нито една от тези страни не е избрала 3 март за национален празник. А и при нас, въпреки военната победа, независимостта не е дошла веднага след Освободителната война. Както е известно, сключеното примирие между Османската и Руската империя има стойност на предварителен договор и той е последван от разпокъсването на земите, населени с българи, на Берлинския конгрес.

Така в продължение на 3 десетилетия България била княжество, което уж било самостоятелно, но не съвсем. Не можело например да води своя собствена външна политика, да решава с кои държави да се съюзява. Нещо повече – на неговата територия, както и в Източна Румелия, до Съединението продължават да действат голяма част от османските закони и да се използва османотурският език в официалните документи. И най-вече – било е „васално“, което значи, че все пак си оставало част от Османската империя. Църковната независимост от 1870 г., Санстефанска България от 1878 г., Съединението от 1885 г. са велики постижения на българския дух и воля. Но те не са напълно признати от международната общност. До 1908 г. в очите на света България е странна територия, доста подобна на днешните Севернокипърска или Приднестровска република.

За това подчинено положение свидетелстват и важни документи от епохата. Съвременното издание на Енциклопедия Британика пише, че обявяването на независимостта ни в 1908 г. има за България стойността на „второ Освобождение, което „де юре“ води до признаването на страната“, а в легендарното си 11-о издание от 1910/1911 г. прочутият сборник не пропуска да отбележи, че преди тази дата тя е била подчинена на султана. В други престижни енциклопедии, издадени в Германия, Франция, Белгия и Нидерландия, на картите за периода от първите десетилетия след 1878 г. страната ни е защрихована като чуждо владение, точно както се прави и с колониите.

В тази връзка често се дава пример с Готския алманах (или Almanach de Gotha), който е най-авторитетният генеалогичен, дипломатически и статистически годишник в Европа, излизал без прекъсване от 1763 до 1944 г. В неговото издание от 1907 г. на 1814 страница надълго и нашироко е описана Османската империя. Някъде към края на 50-те страници, посветени на владенията на султана, като Египет, Тунис, о. Самос... под заглавие „Турция“, в скоби е спомената и нашата страна. В статията за България се казва, че е васално княжество, създадено от Берлинския договор, начело с княз, който е избран от Великите сили и който е генерал-адютант на султана. Споменава се, че България е анексирала провинция Източна Румелия, който акт не е признат от международната общност (българският княз е признат само нещо като генерал-губернатор, т.е. наместник на султана в Източна Румелия). Пише също, че и самият княз не е признат от Великите сили и че е възкачен в нарушение на клаузите на Берлинския договор, но носи титлата Кралско Височество по силата на личната си генеалогия, като член на фамилията „Сакс-Кобург-Гота“. И това изобщо не е пресилено, защото именно така изглежда България в очите на световната общественост по онова време.

Съвсем различно е положението само година след обявяването на българската независимост. В изданието от 1910 г., наред с другите суверенни страни, България може да бъде открита в таблицата със съдържанието на алманаха на мястото си - в началото на азбуката. Тя вече е посочена с най-висшия статут – царство, а българският владетел фигурира в таблицата на световните държавни глави. Българските ордени имат своето място в регистъра на държавните отличия. Наравно със Златното руно, Жартиерата, Почетния легион и т.н. фигурира и българският династичен орден „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий” (дотогава с подобна функция се ползва Сакс-Ернестинският или в краен случай Военният орден „За храброст”). Българският цар се именува „Царско Величество” по силата на това, че е глава на независима държава. В скоби се споменава, че той генеалогично принадлежи на Сакс-Кобургския княжески дом. Надлежно са изредени посланиците на Българското царство във всички световни столици и посланиците на всички държави, акредитирани към Двора в София… Българските офицери са гордо окичени с новия възпоменателен медал – „Кръст за независимост“.

„Важно е да се каже, че 3 март е бил честван у нас и по време на Третото българско царство, а след това беше забранен, като символ на „великобългарския шовинизъм“, преди да го възстановим през 1990 г. – припомня акад. Георги Марков пред „24 часа - 168 часа истории“ по този повод. - И това е така, защото де факто тогава България вече е свободна. Вярно е също, че тогава се създава само княжество, което е васално на Османската империя, но актът на Съединението нарушава статуквото. В същото време османските закони у нас важат до 1887 г., когато Стамболов започва да ги променя, а османотурски остава да се преподава само в училищата. Тогава се основава и Българската национална банка, но иначе до 1908 г. нашите дипломатически мисии са били с понижен статут и се е налагало дипломатите ни на международни форуми да се нареждат на опашката. Що се отнася до Деня на независимостта, той е много важен и затова възстановихме честването му. Разбира се, за него голяма заслуга има и цар Фердинанд, но не само той. Истината е, че ако изключим последните 6 години от управлението му, с националните катастрофи след Балканските войни и Първата световна, ние наистина трябва да признаем големите заслуги на този владетел за европеизирането на страната ни и нейното издигане пред света.“

Независимостта, обявена тържествено на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново, е уникална и по друг начин – България става единствената страна, напуснала властта на султана по мирен път. Обявяването на българската независимост често се подценява като формален акт. Наистина Цариград отдавна не е бил решаващият политически фактор в българските вътрешни дела. Но в същото време, заради подчиненото си положение, българската политика е под огромно влияние от страните в Берлинския договор и под постоянно изнудване и грубо вмешателство във вътрешните си дела от тях.

Точно заради това още на първата годишнина през 1909 г. празникът се чества много тържествено. След Първата световна война той също е почитан официално едновременно с възшествието на цар Борис III - по нов стил на 5 октомври. Поради тази причина след 1944 г. празникът е обявен като царски и е забранен и дори забравен. Възстановен е чак през 1998 г.

В полза на 22 септември е и фактът, че сред страните в света преобладават тези, които са обявили за свой национален празник именно деня на независимостта. Към момента 163 от общо 225 държави и националности под някаква форма отбелязват такъв специален ден. Между тях са най-развитата съвременна сила САЩ (4 юли), както и водещата по население Индия (15 август).