Придобиването на стратегически обекти на чужда земя е стар съветски патент. По света съществуват много държави, които имат анклави, като повечето от тях са остатък от колониалната епоха.

Примери за такива са Франция с Френска Гвиана, Великобритания с Гибралтар, Испания със Сеута и Мелиля на африканския бряг и др.

Исторически по подобен начин, след Втората световна война, СССР също се стреми да придобие контрол върху стратегически места по света. Разликата е, че тази експанзия се води тайно, защото за пред външния свят Москва се рекламира като “антиимпериалистическа сила”.

Но още с разполагането на войски в изпадналата под неин контрол Източна Европа и създаването на сателити става ясно, че комунистическият гигант не прави изключение от тази политика. Понякога интересите са били чисто икономически. Такъв е случаят с УСИА - Управлението на съветското имущество в Австрия. Под предлог, че става дума за трофейна германска собственост (само около 10% от активите са действително такива), Съветите образуват

истинска държава

в държавата

с общо 419 предприятия, в която са заети над 50 000 австрийски граждани. Бизнес империята просъществува чак до 1955 г., когато с редица отстъпки Виена успя да си върне собствеността й.

Част от тази политика е и създаването на съветски военни бази. През 1940 г., след поражението си в т.нар. Зимна война със Съветския съюз, Финландия е принудена да отстъпи своята източна провинция Карелия на Москва, а финландското население на региона е депортирано по краткосрочен план. А в края на Втората световна война с Московското примирие СССР си осигурява “за 50 години под наем” военноморска база на полуостров Поркала. Въпреки това е постигнато споразумение за връщането й на 19 септември 1955 г., точно 11 години след примирието, а контролът върху района е върнат на Финландия на 26 януари 1956 г.

Страната вече стана

член на НАТО

и по този начин защити своята 1343-километрова граница с Русия.

През годините, без да се обявява официално, Москва поддържа множество военни обекти в различни краища на света. За различни периоди съветски военноморски бази е имало в Китай, Албания, Югославия, Либия, Тунис, Етиопия, бившия Южен Йемен и т.н. На военновъздушните сили са известни тези във Виетнам, Ангола, Куба, Египет, Сомалия и др.

Най-устойчиви се оказват съветските бази в Сирия. През 1971 г. Москва взема под наем тази в Тартус, по времето, когато е основен доставчик на оръжие за режима в Дамаск. По същите стъпки през 2015 г. САЩ разкриват, че руснаците са създали авиобазата “Хмеймим” - стратегически център за намеса в гражданската война в Сирия. А в края на декември 2017 г. Русия обяви, че се е заела с “формирането на постоянна групировка” в “Хмеймим”, както и във военноморската си база в Тартус , след като президентът Путин одобри структурата и числеността на персонала в тях.

Но и в наши дни Русия също притежава няколко истински анклава. Един от тях е Дубки - изцяло заобиколена от Естония руска територия с размер от приблизително 1 кв. километър и само 4 души население. През 1990 г. той е отделен с 1,96 км ивица от руската граница. Става дума за малко селце, което административно се води към Псковска област.

То е било част от Печорския окръг на Естония още от 1920 г. След последната съветска окупация през 1944 г. окръгът обаче е прехвърлен на РСФСР. При подготовката на договора за границата са обсъждани варианти за ликвидиране на анклава, но в окончателния документ от 2014 г. Дубки така и си остава руска територия. Селището е разположено на брега на Псковското езеро и е заобиколено от територията на Естония по суша. Тъй като достъпът до езерото е ограничен от естонските териториални води, то може да се счита за пълен анклав. Според преброяването от 2002 г. в Дубки

живеят 6 души,

всички руснаци

Впоследствие медиите съобщиха за четирима възрастни жители. През 2004 г. анклавът е посетен от депутата от Държавната дума Алексей Митрофанов, който направи предложение за създаване на данъчна офшорка там.

Всъщност в Прибалтика е една от най-горещите точки на нашето съвремие, защото точно там се срещат границите на Русия с НАТО. А в началото на май миналата година парламентът в Естония проведе дебати дали да не се оттегли от споразумението, подписано през 2005 г. с Русия за уреждането на границите, което не е ратифицирано от парламентите на нито една от двете страни.

Те бяха инициирани с предложение на опозиционната Консервативна народна партия малката прибалтийска страна да се оттегли от него, тъй като продължаването му “означава мълчаливо съгласие

за окупацията

на територия,

която принадлежи на естонската страна”. Според опозиционните депутати в Талин “няма съществена обосновка за прехвърляне на 5,2% от земята, териториалните води и въздушното пространство на чужда сила”.

В случая става дума за райони отвъд Нарва и част от Пецери (Печори – рус.), за които страната не е получила никакви компенсации след сключването на договора от Тарту в далечната 1920 г.

Освен тях, като наследство от Втората световна война, към Съветския съюз има множество парчета чужда територия, които тихомълком преминават към победителите.

Така далеч по-сериозен руски анклав, по-точно ексклав, е Калининградска област. Той е с ширина 365 км и заема площ от 15 125 кв.км. с население от 968 000 души. Областта има статут на субект (регион) в рамките на Руската федерация. Кьонигсберг е основан през 1255 г. Заедно със съседните земи на Източна Прусия това е пример за историческата устойчивост на съществуването на анклавни образувания.

През 1701 - 1772 г. е ексклав на Кралство Прусия, през 1919 - 1939 г. на Германия, след това е окупиран от Съветския съюз, а от 1990 г. е към Русия.

Отделен е от Беларус с

96-километровия

Сувалкски коридор,

който се простира от северозападната част на Беларус до югоизточната граница на руския балтийски ексклав. Провлакът, който често е наричан и “ахилесовата пета на НАТО”, има огромно стратегическо значение. За Запада това е единствената сухопътна връзка с трите бивши съветски балтийски републики – Литва, Латвия и Естония. Докато за Русия контролът върху коридора ще осигури сухопътна връзка между Калининград, главната база на Балтийския флот на Путин, и Беларус, силен съюзник на Кремъл.

В последните дни Сувалкският провлак отново беше във фокуса на общественото внимание, заради новината, че Русия заплашва да използва наемната армия “Вагнер”, за да нахлуе в ключовата ивица земя, както разкри един от приближените на Путин.

Генерал-полковникът от резерва Андрей Картаполов, сега депутат, който е лоялен председател на комисията по отбрана на руския парламент, разкри пред руската държавна телевизия, че наемническите сили са готови да преминат към желаната територия

“в рамките на

няколко часа”,

в ход, който може да предизвика Трета световна война.

Към момента за пътуване със сухопътен транспорт от Руската федерация са необходими задграничен паспорт и транзитен документ, издаден от Литва. В същото време има опростена процедура за получаване на краткосрочни визи за Полша за местни жители. Според социологически проучвания повече от 40% от жителите на Калининградска област никога не са били в “континентална” Русия.

Друг малък руски анклав - Медвеже-Санково, е заобиколен изцяло от Беларус. Той е с площ 4,54 кв. км, но няма никакво население. Намиращ се само на около

половин километър

от руската граница,

той е бил част от градско селище Вишковски на Злинковски район на Брянска област.

Смята се, че анклавът се е появил, когато селяните от брянското село Добродеевка, работещи в Съединените щати в началото на XX век, са закупили земя за себе си в селата Медвежа Дубрава и Санина поляна. През 1926 г. с административното разширяване на границите на Белоруската ССР и двете села остават в състава на РСФСР.

През 1943 г. те са опожарени до основи от германските войски, а след войната са възстановени. През 1986 г. в резултат на аварията в атомната електроцентрала в Чернобил анклавът е изложен на радиационно замърсяване и се озовава в забранената зона.

Той е отделен от територията-майка с непроходими блата, а последните жители го напускат през 90-те години.