“Истината и свободата водеха Бинка Желязкова, притежаваше стоицизъм, елегантност и лекота”, казва актрисата Цветана Манева за емблематичната режисьорка, която щеше да навърши 100 г.

Първата ѝ лента “Животът си тече тихо” предизвиква скандал и е забранен с постановление до 1988 г.

Нейните филми са отличени като шедьоври на най-големите кинофестивали

“Често си спомням за нея. Имам някакво усещане за опора, която съм получавала по време на работата си с нея. Знаех, че тя е там и все едно е сложила ръката си и те държи изправен. Общуването ми с нея бе незабравимо и пазя скъп спомен за него. Имам емоционална памет за Бинка Желязкова.”

С тези думи актрисата Цветана Манева разказва пред “24 часа-168 истории” за грандамата на българското кино. На 15 юли се навършиха 100 години от рождението на режисьорката, която си отиде през 2011 г. на 88 г. след дълга борба с алцхаймера.

“Бинка с много малко думи, но с много внушение ми казваше какво точно иска от мен – допълва Манева. - Настръхвам, като се сетя, защото тя буквално ме засмукваше в това, което трябва да направя. Харесвам тези филми, в които съм се снимала с нея. На много малко хора в живота си съм се възхищавала, на нея определено, но с известна боязън.

Тя беше много респектираща,

талантът и режисьорските й прозрения във филмите личаха ярко. Не беше от жените, на които им казват “мъжки момичета”, но беше много устойчива по природа. Притежаваше възхитителна сила и дух. Двете се запознахме, когато ме включи в кастинга за “Последната дума”. Опознавах я по време на снимките. Филмът е с невероятна поетика, а

художествените позиции, които заявява, те карат да се замислиш

Имаше много изпитания. Ситуацията около тези жени в Женския затвор беше завладяваща. Но и този филм го преследваха, правиха поправки, забраняваха. Въпреки това с него се явихме в Кан и предизвикахме открит възторг. За мен периодът на снимки е свързан със спомени най-вече с колегите и декора на килията в Киноцентъра, която не забравям.”

Бинка Желязкова и Цветана Манева не може да се нарекат приятелки, но са общували толкова често, че са имали маса в Руския клуб.

“Там се събирахме със съпруга й Христо Ганев, който беше много изискан човек, и със Стефан Цанев, който беше автор на сценария на “Последната дума” – разказва актрисата. - Когато общувах с тези хора, гледах да не пропусна нито една дума, която разменят. Когато сега минавам покрай Руския клуб, си спомням на коя маса седяхме. Това за мен бе школа. Получих по-голяма увереност и бях много щастлива, след като ме включи във филмите си “Басейнът” и “Нощем по покривите”. Имаше една нейна шега, казваше ми: “Цветано, Цветано, ако беше само с 10 см по-висока… Само 10 см ти липсват”. Приемах го като комплимент. А тя също не беше стройна и висока, но беше красива жена.

Като човек беше по-строга и събрана,

чувството й за хумор не го пожелавам на никого. Беше самоиронична, а аз високо ценя това качество. Естествено, това й даваше правото да бъде иронична и към останалите.”

Най-ценният урок, който Цветана Манева научава от Бинка Желязкова и Христо Ганев, е винаги да казва истината.

“Тя и съпругът й достойно живяха през своето време – посочва Манева. - Ненавиждаха конюнктурата, лицемерието, нагаждачеството. Свободата и истината ги движеха.

Много неща научих от тях. Те ми дадоха модел за поведение, понякога занемявах, бях толкова респектирана. Имаха някакъв стоицизъм, съчетан с елегантност и лекота. В този смисъл много съм взела.

Ние много говорехме за тишината. Аз я чувам дори в музиката. Тишината е страшно въздействаща, когато знаеш къде да я сложиш. От тях научих, че да кажеш истината, невинаги е лесно, невинаги е желателно, но не е по-добре да казваш това, което не мислиш. Трябва да казваш само това, което наистина мислиш. То си е направо философско.

Благодарение на тях станах по-стегнат, по-събран, концентриран човек. Спомням си, че усещането за свобода на Бинка бе в природата й. Това бе патос на живеенето й. Не бих казала, че бе сложен човек, но беше по-необичаен. Стойностите и ценностите, които притежаваше, й бяха опора, но постоянно предизвикваше конфликти. Много филми й спряха. Това й беше лайтмотива – снимаше, снимаше, снимаше и се чудеше:

“Кой ли ще го гледа, кой ли ще го пусне?”

Като я сравнявам с жените режисьори, които и сега навлизат, тя е много стойностна. Самата тя ми липсва, липсва ми нейната работа. Има хора, които остават в сърцето ти и са незаменими. От нея и съпруга й видях, че актьорството има смисъл. Когато някой много се разиграеше, Бинка казваше: “Артистки ми ти работи”. Освен това на мен ми бе ужасно приятно да общувам с нея.”

Легендарната Бинка Желязкова е родена на 15 юли 1923 г. в Свиленград. От дете била бунтар и още в тийнейджърска възраст приела левите идеи - станала ремсистка на 15 години. Не получила зрелостното си свидетелство заради реч, в която заклеймявала тогавашните управници. Забранили й да продължи образованието си и дори била принудена да работи в строителството.

Няколко пъти дори я арестували

Въпреки това през 1951 г. завършила режисура в Държавното висше театрално училище. След това започнала работа като асистент-режисьор, а по-късно и като режисьор във филмова студия “Бояна”. Тя била първата жена режисьор в България и постепенно се превърнала в емблема на киното у нас. За филмите й критиците и до днес твърдят, че са шедьоври, а за нея - че е родена за кинорежисьор, творец, изпреварил времето си.

В първите години на кариерата й тя била една от малкото жени зад камерата изобщо в Европа, които снимат игрално кино. Убежденията си в правдата обаче пренасяла и във филмите, а това не й носело нищо добро. Още първата й творба - “Животът си тече тихо”, която създала през 1957 г. заедно със съпруга си Христо Ганев, откроил острата й гражданска позиция и твърда непримиримост към социалния конформизъм и лицемерие.

Работното му заглавие било “Партизани”

Историята е за отряд въстаници, които се срещат 10 години след 9 септември 1944 г., вече отчуждени един от друг, но използвайки властта за лични цели, а идеалистите са малцина. Желязкова и Ганев задават въпросите къде са героите от антифашистката борба и какво става с идеалите, за които са се борили, и са загинали другарите им.

Лентата предизвикала идеологически скандал и властта реагирала светкавично. В постановление на ЦК на БКП от 1958 г. се отбелязва: “В отделни филми нашата действителност се показва единствено изопачено и едностранчиво, като в “Животът си тече тихо”. Този филм фактически развенчава образа на народните партизани, хвърля клевета върху тяхната борба и всеотдайност към народното дело, прави неверни обобщения за нашата действителност...”.

Едва през 1988 г. филмът е пуснат на екран. Смелите послания и правдивите внушения на лентата се подсилвали от безупречната игра на първите звезди на българското кино - Богомил Симеонов, Георги Георгиев-Гец, Емилия Радева, Иван Кондов и др.

Любопитното е, че Емилия Радева прави голяма жертва, за да участва във филма. Тя призна преди години пред “24 часа”, че тогава е била бременна в третия месец, но е направила аборт, за да се снима в него.

“Изборът беше мой. Това е грях – казва тя. - И аз като вярваща знам, че за всеки грях човек трябва да понесе изкупление. Такова изкупление понесох не само аз, но и “Животът си тече тихо”. Аз жертвах живот, а те спряха филма.”

Според нея сякаш е било наказание за това, което е извършила.

И следващите филми на Бинка Желязкова не са по-удобни за комунистическата власт, затова режисьорката става известна като “непослушното момиче на българското кино”.

“А бяхме млади”, “Привързаният балон” (по сценарий на Йордан Радичков), “Последната дума”, “Басейнът”, “Голямото нощно къпане”, “Нощем по покривите” са

посветени на моралното безпокойство

и карат все повече хората да се замислят. Те са класика в българското кино и са представяни и отличавани на най-престижните национални и международни фестивали – в Кан, Москва, Монреал, Берлин, Брюксел, Картахена, Карлови Вари, Варна.

Бинка Желязкова е носител на наградата за жени режисьорки “Фемина” и основател и председател от 1987 г. на КИВИ - благотворителна организация на българските жени кинематографистки. Тя е една от малкото дами, дебютирали в световното кино през 50-те години на миналия век.

Талантът й бил недостижим, а запазената й марка била да снима непрекъснато по много дубли и всеки бил един различен вариант в търсене на идеалния кадър. Била перфекционистка.

Другият филм на творческото семейство, който получава забрана за разпространение, е “Привързаният балон”, видян от масовия зрител едва след 1989 г. Сценарият е по разказ на Радичков и по-късно авторът написва по него една от прекрасните си пиеси - “Опит за летене”.

Лентата е една от ключовите за българското кино. Седмица след премиерната прожекция филмът тихомълком е свален - без обяснения. След падането на Тодор Живков “Балонът”, както било работното му заглавие, е представен на кинофестивала в Берлин и взема наградата “Фемина”.

В документа за спиране на филма като основен мотив се изтъквало режисьорското решение на Бинка

да изобрази селяните “през призмата на песимизма”

Във филма участват актьорите Георги Калоянчев, Григор Вачков, Константин Коцев, Георги Парцалев, Иван Братанов, Стоянка Мутафова, а гласът на балона е на Коста Цонев. Кинокритиците определят лентата като най-вдъхновената и талантлива екранизация на Йордан Радичков - шедьовър в черно и бяло.

Всички, работили с нея, смело заявяват, че в момента не могат да видят толкова добра режисьорска работа, колкото тази на Бинка Желязкова.

И въпреки че болестта изтри паметта й, тя вгради най-важните си послания в своите филми.