Крехки сме, много искаме да им угодим, но когато 10-годишен си вярва, че може да кара със 150 км, трябва да му се каже, че няма да стане, казва психологът Димитрина Проданова

Това е първото поколение, в което децата са по-компетентни от родителите си, те са други, много будни, интелигентни и трябва да внимаваме да не ги прецакаме

Димитрина Проданова e психолог, който се е посветил от години на работата с деца. Преподава в Софийския университет и е автор на две книги, посветени на детската психология: „Превод от детски” и „Превод от детски – за напреднали”.

- Като психолог, който работи с малчугани и тийнейджъри, как ще коментирате зачестилите случаи на деца, които шофират? Някои са с родител, но имаше случай на „Околовръстното” - 10-годишно возеше подпийнал баща, трето подкара автомобил и смля няколко коли.

- В случая е валидна поговорката, че виновен е не този, който яде баницата, а този, който я дава. Мисля, че тук е много важно да вникнем в биохимията в мозъка на едно дете. Често родителите си мислят, че могат да разчитат на тях, но като цяло липсва грамотността какво можем да очакваме в различните фази в развитието на мозъка на подрастващите. Като психолог най-много се радвам на хора, които идва при мен и казват, че нямат проблем с малкото, но искат да знаят какво да очакват от него, когато е на 3 години, когато е на 7, на 10 и т.н. За целта трябва да се знае как се развива неокортексът в мозъка, който е отговорен за критичното мислене, за преценката на риска, за вземането на разумни решения. Той се развива до около 20-ата година. Тоест ако тийнейджър ни каже: „Отивам на купон, няма да пия, няма да се напивам”, като родители не трябва да го приемаме за чиста монета. В този момент детето си вярва и е напълно искрено, смятайки, че ще спази обещанието. Но етапът, на който се намира неговият неокортекс, ще го подтикне да пие, когато попадне в среда с връстници, където всички се напиват. Не можем и не трябва да вярваме на подобни обещания. Същото е и когато родители се доверяват на деца да карат по магистралата. Не виждам вина в малките, трябва да търсим отговорност от възрастните и те трябва да носят отговорност за тяхната неосведоменост. От една страна, това говори за ленивост на мисловните процеси, от друга, че са се оставили на инерцията – по най-лесния начин, по най-малкото съпротивление. Но забележете, към тези две тенденции се прибавя още една, характерна за съвременните родители - постоянно да ухажват децата си в желанието си да са номер едно. Да са най-добрите. Децата да им се възхищават и т.н. Именно в този сложен микс се заражда и престъпното поведение на някои родители.

- Това движение по линия на най-малкото съпротивление, когато става дума за възпитание, не произлиза ли от факта, че родителите работят много, за да осигурят подходящ стандарт и образование за децата, и възпитанието остава на заден план?

- Да, разбира се, че сме много натоварени, но има време за всичко, за забавления, за контрол над подрастващите. Знам, че е лесно да говорим с клишета, както е клише и че правим подаръци на децата, защото нямаме достатъчно време за тях. Но забележете колко бедни хора има, които едва свързват двата края, но изключително добре възпитават децата си и интегрират у тях ценности. Моята племенница бе впечатлена от нов колега на 22 години, който идва от социално слабо семейство, но демонстрира изключително топло отношение към колегите си. Тя казва, че когато се запознала с родителите му, от тях се излъчвала добрина, сякаш имало светлина.

В случая, да се оправдаваме с това, че работим, че сме свръхзаети, е най-лесният начин. Същото е и когато родителите правят глупости и казват на децата: „Такъв съм, аз съм 40 г., не можеш да очакваш да се променя”.

- Цар Фердинанд е възпитавал много строго синовете си, изпращал ги е на фронта, дъщерите са помагали на медиците по време на войната и резултатът е налице. Един изключителен цар като Борис III. Днес не познаваме такива родители, по-скоро се залита в обратната посока. Къде е златната среда?

- Няма вълшебно хапче, алфата и омегата е семейството, без семейство и аз не бих била това, което съм сега. От една страна е биологичното семейство, от друга е това, което аз съм създала. Почти всеки ден разказвам на моите деца за моя дядо, за баба, за сестрите им, за да не се къса връзката между поколенията. Когато те имат връзка със семейството, това създава стабилност и тя е базисна. Макар тях отдавна да ги няма на този свят, децата знаят, че не са на плаващи пясъци. А ние като родители трябва да надграждаме това, което те са заложили в нас. Всеки ден. Примерно, моят дядо Митко бе психолог без диплома, майка ми също. Крайно време бе в семейството да има и един с диплома като мен. За децата е много важно да знаят, че са наследници на хора с ценности, да знаят, че не са паднали от някой щъркел, че преди тях в рода е имало хора, с техните мечти. Че за да ги постигнат, са се трудили и са полагали усилия.

- Дядо ви Митко как ви възпитаваше?

- Като баща той е бил строг и взискателен, а като дядо - топъл и обичащ, даваше ми да го прегръщам и никога не ми казваше директно: „Не прави това!” Когато искаше да ме научи на нещо, ми разказваше поучителна приказка. След което ме питаше какво съм разбрала, не ме натискаше с поучения. Не ми даваше готови формули за живота. Трябваше сама - през приказките - да достигна до мои прозрения и заключения. Всъщност днес мога да кажа, че аз съм това, което съм, благодарение и на дядо.

- Кои бяха приказките?

- Според мен, той си ги измисляше, но аз съм ги запомнила и досега ги използвам в практиката си.

- Все се чудя, за да се стигне до абсурда някой да даде автомобил на детето си, каква е причината? Някакъв вид напомпване на самочувствието като родител или внушението, че отглеждаш бъдещия Илон Мъск,

- Според мен всичко се корени във факта, че искаме децата да ни харесат на всяка цена. Забележете, че изведнъж детето се оказва на върха на пирамидата и ние ставаме деца в техните очи. Обожествяваме ги за някакви нелепи неща, които правят, само и само един ден да не кажат: „Мразя те”.

- Как трябва родителите да гледат на казуса „Мразя те”?

- Като на нещо, което се случва на всеки и не трябва да се приема за чиста монета. Ние сме много крехки по отношение на децата си, много искаме да им угодим, да ги накараме да се чувстват, че са значими, че могат всичко. Но когато този стремеж се съчетае със съответното развитие на мозъка, 10-годишният малчуган ще си повярва и ще е абсолютно убеден, че може да кара със 150 км по магистралата. Тогава някой трябва да му каже, че това няма как да се получи.

- Нашите родители като цяло са били отгледани от строги родители след войната, донякъде и нашите бяха по-строги, отколкото сме ние сега. Защо свръхлибералната тенденция взе такъв връх?

- Ако едното поколение е отглеждано с твърд, авторитарен подход, то е естествено да си каже, че нещо, което не му се е отразило добре, няма да го повтаря при своите деца. При мен в кабинета ми дойде 13-годишно момиче, което на крака имаше следа от удар с колан. То със сигурност, когато има семейство, няма да допусне детето й да бъде наранено. Така се отива в другата крайност – че всичко ще е позволено. От друга страна, аз съм отглеждана без никакви ограничения, нищо не ми е било забранявано, но аз имам две по-големи сестри и те бяха много успешни, те бяха моето огледало, аз не можех да си представя, че ще се проваля. Родителите ни се бяха справили много добре с тях със своята строгост и можеха да си позволят третото дете да се учи от по-големите. Тоест във възпитанието нещата не са черно-бели, имат много нюанси, различни са факторите за мотивация и често са ирационални.

- Можете ли да дадете примери?

- Работех с момиче на 17 г. от Лондон, на което училището не му вървеше. В един момент, за да вземе 9 изпита, тя не спря да учи. Попитах я какво я мотивира – каза, че звучи шантаво. Имала чорапи с розовата пантера Пинко и като си ги обуе, й идвала музата да учи. „Пинко има едни дълги крака и имам чувството, че ме застопорява за стола и ми се доучва.” Тъй като преподавам и в Софийския университет, попитах един студент за неговата мотивация и той каза, че това е самата сграда на СУ. Че тя му дава усещането за вечност, за непреходност, мъдрост, спомня си какви велики хора са вървели там. Всичко опира до мотивацията, която провокира промени в търсене на своето щастие.

- Свръхдоверието, което се гласува на децата, не е ли свързано и с факта, че те са много по-интелигентни, знаят много повече и родителите неволно се сравняваме с тях, когато сме били на тяхната възраст.

- Факт е, че днес децата знаят много повече от нас на тяхната възраст. Смята се, че това е първото поколение, в което децата са по-компетентни от родителите си и малките го усещат. Затова толкова убедено тупат с крак и имат повече аргументи от нас. Помня, че когато моите деца бяха първи-втори клас и аз имах проблем с компютъра, синът ми каза: „Милата ми мама, дай да ти помогна”. Кога ние сме могли да кажем нещо подобно на родителите си? Децата сега са други, те са много будни, много интелигентни, аз им се възхищавам и трябва много да внимаваме да не ги прецакаме. Трябва да ги подкрепяме, да ги обичаме, но е наша работа да преценяваме риска. Спокойно можем да кажем: „Аз съм до теб, оценявам твоя капацитет и твоя потенциал, но карането на кола е нещо недопустимо, аз няма да те пусна да шофираш по магистралата.”

- Това ли трябва да е подходът?

- Тук има и друг подход. Работех с баща на синове на 8 и 4 години. Той беша алфа мъжкар и им беше купил АТВ. Искаше децата му да имат самочувствие, да нямат страхове, да експериментират и той ги поощряваше да падат и да стават. Баткото, макар на 8 години, се страхуваше да не се удари и заявката на бащата бе, че иска синът му да преодолее страха. Обясни ми, че това е преценен риск, защото ги води на отдалечени поляни, където няма хора и никой не може да бъде наранен. Че той е до тях. Помня, че синът му в началото на годината заекваше, но след терапевтичния процес, когато отново се качи на АТВ-то, спря да заеква. Тогава бащата каза: „Свободен си, ако искаш се качвай и карай, ако искаш – недей, важното е, че преодоля страха.” Ето един случай, когато родителите дават подкрепа, но не както детето каже, защото на 10 години то не може само да прецени опасностите. Знаем как Пипи Дългото чорапче го правеше. Тя не искаше да ходи на училище и бе мотивирана, когато Томи и Аника й казаха, че те ще имат ваканция, а тя – не. Едва тогава и тя поиска да се запише. Това е мисленето на 9-годишното дете.

- Какъв е подходът, когато влязат в пубертета и започнат да си въобразяват, че могат всичко?

- Да правим нещата заедно с тях, да експериментираме заедно, защото в противен случай те ще започнат без нас. Да им създадем механизми да се справят с по-кризисни моменти, тогава в реални ситуации те ще си спомнят, че това са го преживели с мама, с татко.

- Наказанията вършат ли работа?

- Всяко наказание може да се преосмисли, ако има корекция в поведението в близките дни, в такива случаи аз не бих упорствала с наказание за 2 седмици, примерно. Има деца, които ми казват, че дадена седмица са без компютър, защото са наказани. Питам ги защо и отговорът е: „Не помня”. Тогава предлагам да поговорим с родителите, защото така се губи целта и наказанието се обезсмисля.

Как правим от децата чудовища, четете тук.