- Г-н Пеев, защо се оженихте толкова млад?
- Нещо ни беше прихванало с един мой приятел - Климент Генчев. Аз се ожених пръв. Един ден му казах "Климе, аз ще се женя утре". Той беше много учуден. Тогава можеше веднага да се ожениш, сега искат петдесет документа. Ожених се за една седмица и още толкова време бях женен. Кумове и свидетели ми бяха Радой Ралин и Климент Генчев. След една седмица Климент дойде и ми каза, че е решил да се жени. Бил срещнал някаква жена на моята сватба. Аз издържах една седмица, оказа се грешка. Разведоха ни по неконсумиран брак, защото след самата сватба аз заминах веднага за Добрич. Всъщност избягах, защото
бащата на жена ми беше руснак
Този руснак е преживял страхотни неща по време на Отечествената война. Той повика Климент, след като аз избягах ,и му каза: "Кажи на твоя приятел, че с този пистолет съм убил 23-ма фашисти, той ще бъде 24-ят. Да се върне." Но аз не се върнах.
- Не ви ли потърси?
- Не. Напротив, след това той се разведе и каза, че аз съм му отворил очите. Имаше две дечица от друга жена.
- Как се запознахте с последната си съпруга. Били сте женен няколко пъти?
- Тя е театрален човек. Великолепна актриса, но за жалост след промените спря да играе. Много хора тогава се уплашиха. Запознанството ни беше много смешно. Ние се познавахме, но станахме по-близки след една много интересна случка. Аз отивам на риба, но не съм рибар, просто карам колата. Докато карах, едно магаре излезе на пътя, като че ли искаше да се самоубие. Ударих го, колата стана на половини. Беше двестакилограмово магаре. Никой не го очакваше, защото беше на международен път. Така останах без кола, на третия ден се прибрах с трамвая и срещнах съпругата си. Ако бях с кола, нямаше да я срещна. Това е животът.
- Имате голямо семейство. Искате ли внуците ви да наследят вашата професия?
- Не искам внуците ми да станат актьори, освен ако те самите не го пожелаят. Аз искам те да спортуват. Не просто да ритат в махалата, искам да се занимават с истински спорт. На три години и синът, и дъщеря ми ги качих на ски. На пет години караха слалом и плуваха. Няма равно на спорта, той помага и за фигурата, и за главата.
- Достатъчно доходоносна ли е актьорската професия?
- Не. Но не е доходоносна в България. В света е само за определен кръг хора. Един английски актьор твърди, че снима един месец, след което една година може да не работи. В България това е невъзможно. Сега като гледам "Пирогов" и чувам за някакви заплати по трийсет хил. лева, много се учудвам. Според мен в тази държава, ако това е държавна болница, това не трябва да е така. Същото е и с държавните актьори. Аз съм сигурен, че в този момент има няколко човека директори в театъра, които получават повече от Бойко Борисов. Поради някаква система. В една държава първият човек, ако получава 3800 лева, вярно смешна сума за други държави, но ако толкова получава той, всички други,

които са на държавна работа, трябва да получават максимум 3799 лева

Ако искаш повече, ще работиш частно. Но това са пари на държавата.
- В тази връзка какво мислите за сегашното правителство?
- Много искам да успее. Има хора, които искам да постигнат нещо. Имат желание, повечето от тях имат възможности. Мисля, че са честни спрямо нас. Това, което искат да се направи, гледат да го направят съвсем честно за България. Аз съм непрекъснато в новата зала, много бих искал да имаме и стадион. Много е хубаво да имаме и пътища. Важно е, че хората разбраха, че това да имаме хубави пътища не им коства работата. Репликата "Няма да ядем асфалт" отмина. Мисля, че Първият ни е истински и се надявам да е така.

- Мислите ли, че младите актьори имат шанс за развитие в България?
- Напоследък имат. Аз имам приятелки млади актриси, които все още учат в НАТФИЗ. Като Луиза от "Стъклен дом". Сега я гледах в театър "София", хората много харесаха представлението им. "Тирамису" е с пет млади актриси, на които им е дадена страхотна възможност. Ние също даваме такива възможности. В Народния театър е друго, но там в момента има хора, които са на много високо ниво. Най-хубавото в нашата професия е, че от всекиго има нужда. Имаше време, когато младият актьор, докато стане артист, е вече на петдесет години. Чак тогава му дават да играе Ромео.

Хората вярваха
в театъра, а сега
не е така

Те знаят, че осемнайсетгодишен се играе от осемнайсетгодишен. Всичко се намести, има място и за мен.
- Наистина ли се е възродил интересът към българския театър?
- Връщането на зрителя е много относително, това е един мит. На някои представления салоните са пълни, а други постановки си отиват много бързо и имат уникално малко зрители. Хората ходят на това, което са им препоръчали. Човек не може да си позволи да ходи 2-3 пъти в месеца на театър. Той си го позволява на два-три месеца, и то ако му препоръчат какво да гледа. Тогава представленията са пълни и няма места, и билети с месеци. Такъв е случаят с Камен Донев. Хората искат да се забавляват. Дали е драма или комедия, дали се плаче, това е емоция. Аз съм за емоционалния театър. Именно това се харесва на хората и с пълно право, защото времето ни е такова. Не отричам театъра, който цели да покаже нещо ново, да е новаторство. Правят се такива и някои намират място, но има много, които са псевдо. Те се посещават само от роднини и приятели, но често са възхвалявани от печата. Театърът е народно изкуство за мен. Гледал съм Питър Брук на сцена със седем хил. души в едни кариери във Франция. Той не се срамува да прави театър за толкова хора. А тук има хора, които ги е срам да направят представление за повече от сто човека.
- "Лека форма на тежка депресия" ли беше най-успешният ви проект за този сезон?
- Това се оказа един наистина много успешен проект. Тази постановка е сбор от публицистиката на Стратиев.

Никой не вярваше,
че ще успеем

Само аз и моят приятел Йонко Цонев. Много хора не ни повярваха. Не можахме да обясним на повечето от тях, какво искаме да кажем. Няколко мои колеги застанаха също зад мен, но имаше и приятели, които не ми повярваха, и мисля, че сега съжаляват. Изпитваме голямо удовлетворение от свършената работа. За първи път се почувствах така след представление. Аплаузът беше невероятен, след него хората не си тръгваха. Те вървяха много бавно, не бързаха да си отиват. Всички ни кимаха и ни гледаха с усмивка.
- Случвало ли ви се е да излезете на празна сцена?
- Никога не бих си го позволил. Случвало се е хората да са много малко. Тогава ние написвахме една бележка, че поради технически причини постановката няма да се състои. В един салон за петстотин човека, понякога е имало по двеста души. Тогава комедия не се играе. Те не смеят да се засмеят, защото им е неудобно. Друго е, когато салонът е пълен. Ние имаме личен рекорд, чалгата да не се хвали. 1988 година в Габрово играхме "Римска баня" на стадиона, пред единайсет хил. души. Представете си какво е, толкова хора да се засмеят заедно. Същото го изживях, когато в София направих "Римска баня". Тогава Христо Гърбов ми каза: "Смешно е. Хората го харесват." Тогава му отговорих, че все повече ще го харесват. Отидохме на летен театър в Пловдив, където беше уникално изживяване. Имаше бури, градушки, точно преди представлението. Но за един час всичко изчезна. В девет летният театър беше догоре. Три хиляди души, имаше хора дори по покривите. След това представление Христо ми каза, че никога не е бил вътре в такова нещо.

Много е хубаво,
когато едно представление е умно

За мое голямо удоволствие имам двама много големи приятели драматурзи. Единият го няма - Стратиев, другият е жив Христо Бойчев.
- Защо избрахте пътя на актьорството?
- Един човек беше причината. Животът ми се разви така, че аз бях спортист. Спрях да играя, защото ме пратиха в една спортна рота, където нямаше моя спорт. Тогава бях баскетболист. Там пет дена хвърлях сам топката и видях, че не става. Рисувах и започнах да помагам на артистите. Помагах в театъра, вършех най-черна работа. При мен идваше един страхотен български актьор, бай Георги Георгиев. Всички го знаеха. Той сядаше при мен и си говорехме. Преди да се уволня, бай Георги ме попита какво ще правя сега. Твърдеше, че трябва кандидатствам във ВИТИЗ. Казах му, че няма да мога да вляза, а той каза "Ти ще влезеш чрез мен." Явно му бях някаква слабост и сигурно беше видял нещо в мен.
- Откъде идва любовта ви към спорта?
- Баща ми е много голям български лекоатлет - Панайот Пеев. С много рекорди, две години е бил шампион на Франция и три пъти балкански. Той ходеше много на мачове и ме водеше с него. Оттогава смятам спортистите за свестни и много честни хора. Баща ми беше познат, леката атлетика за онова време беше много популярна. Това ме пристрасти към спорта, започнах с волейбол, след това баскетбол. В момента гледам всякакви спортове, но обичам по-скоро колективните.

В една държава спортът е голямо мерило

Страшно ми е обидно, че в България сега и в последния колективен спорт се изпокараха. А за футбола да не говорим. Иначе съм привърженик на "Локомотив" (София), който в момента е трагичен. Много обичам треньорите и момчетата, които играят. Дано се оправят. Често говоря с тях и ги посещавам. През 1994 година с Влади Въргала бяхме в САЩ, където снимахме два филма за българския национален отбор по футбол, когато станахме четвърти. Емоцията беше уникална. С Въргала взехме с нас нашия преподавател и кинорежисьор Христо Христов. Поканихме го, защото той много обичаше футбола, наградихме човека. Той ме срещна, преди да почине, и каза, че никой не е правил нещо по-голямо за него.
- Виждали ли сте футболист на ваша постановка?
- Разбира се.

На последното представление на "Бай Ганьо" в София беше Христо Стоичков, заедно с Томас Лафчис

На предната постановка беше Маргарита Бербатова. Ели Гигова е моя приятелка, която често идва на театър. Футболистите ходят на театър, а преди години ходеха още повече. Целият национален отбор, ЦСКА, "Левски", "Локомотив", идваха непрекъснато на спектакли. Това беше голяма радост за всички.
- От какво се страхувате?
- От нищо. Не ме е страх от неща, от които ги е страх хората. Веднага бих се качил на реактивен самолет или бих скочил с парашут. Другите страхове започват от внушения. Аз съм фаталист, чукам на дърво. Но гледам да не мисля за такива работи. Човек се плаши от много неща, но и те отминават. Човешката памет е такава, че тя много повече и по-силно помни хубавите моменти в живота.

Имам една операция,
с която дори видях смъртта

Тя мина покрай мен и замина. Това беше един миг, но сега ви го разказвам без да ме е страх.
- С какво се гордеете най-много?
- С приятелите си. Наскоро имах рожден ден, но нямах настроение да празнувам. Един мой приятел Митко Димитров ме накара да излезем да пием по нещо. Съгласих се, той дойде, взе ме и тръгнахме към едно заведение, където обикновено си ходим. Вървим бавно, а аз му обяснявам, че няма да стоим много, затормозен съм заради една постановка. Спираме пред заведението, а там беше тъмно. Тръгваме да влизаме, една сервитьорка ни посреща и вика: "Имаме проблем с електричеството". Изведнъж светва и една огромна част от заведението запява Happy Birthday. Щях да припадна. Имаше много приятели, които се бяха организирали да прекараме рождения ми ден. Мина ми всичко, изкарахме много весело. Но се гордея наистина с децата и внуците си.