Отчаян от пълното му неглижиране в писателските среди в София, в началото на април 1959 г. Пеньо Пенев (1930-1959) решава да се върне в Димитровград.

На гарата, преди да се качи на влака, той казва на своята приятелка Ангелина Кайрякова: “Димитровград ме създаде, Димитровград ще ме унищожи!”.

Тя го моли да не се връща. “Аз там имам приятели, те не са ме забравили. Аз съм поетът с ватенката и те няма да ме изоставят”, успокоява я той. Трогателна е раздялата между двамата. Поетът е абсолютно трезв, външно спокоен. Но очите му са тъжни. “Какво да кажа на сестра ти Ваня”, пита го Ангелина. “На Ваня други ще й кажат”, многозначително отвръща Пеньо.

В последните дни

на април той

изглежда добре,

весел е,

шегува се с колегите си от в. “Димитровградска правда”. На 23 април идва в редакцията с предложението да направи хумористична страница за 1 май.

На 24 април Пеньо сяда на масата на районния прокурор Младен Илков в ресторант “Москва”. “Завърза се интересен, но и труден разговор - разказва след време Илков. - Пеньо беше затворен, не беше така весел и общителен, както преди. Попитах го защо в последните си стихове неведнъж загатва за смърт. Последва отговор: “Скоро ще му се чуе гласът. Това е целта на идването ми в Димитровград”. Приех думите му като лоша шега...”.

26 април е неделя. Ето как Пеньо прекарва последния ден от живота си. Сутринта излиза от хотела. Към 9,30-10 часа го търси редакторът на в. “Марица-изток” Славчо Георгиев. Имат уговорката Пеньо да напише стихотворение за първомайския брой.

Двамата се срещат случайно по-късно и прекарват почти час в сладкарница “Малина”. После отиват в квартирата на Славчо Георгиев. Обядват, говорят си. Оттам поетът отива до един от новите големи строителни обекти и после се прибира в хотелската стая.

Привечер със своя позната отиват на гости при журналиста Асен Станоев. Но настроението е тягостно, разговорите вървят трудно. Според някои близки на поета става дума за последната приятелка на поета Божана, за която той искал да се ожени.

“Доброжелатели” й казват, че той още няма развод със съпругата си Мария, и това силно я наскърбява.

Към 22 часа Пеньо се отбива в квартирата на скулптора Димитър Копчев. И там не стои дълго.

На тръгване иска ножче, щял да пише, а нямало с какво да си остри моливите. Копчев му дава бръснарско ножче и молив. После Пеньо отива при друг свой приятел и му иска самобръсначка, за да се обръсне. Подарява му запалката си.

Около 23,30 часа пристига в хотела и се отбива в ресторанта. Той е почти празен, оркестърът привършва програмата си. Пеньо присяда на масата им и иска едно кебапче.

Мрачен и

неразговорлив е,

отказва да пие

Заиграва се с момчето на певицата, разказва му кратка приказка, рецитира му стихотворения. Взема книжна салфетка и написва на нея:

Имаш ли зрънца,

имаш ли водичка,

за какво си тъжна,

моя малка птичко?

Малко след полунощ си тръгва и казва довиждане на дежурната касиерка. После се обръща и добавя: “ Лека нощ, Мария. Не, не, сбогом!”.

Можем само да предполагаме какви мисли и страсти са бушували в душата на поета, когато остава сам в стая 118. Следва чашата с веронал, предсмъртните писма, целувката на портрета на Маяковски. И последните редове: “Ех, ако бях поживял още 5 години поне, щях да напиша много стихове, половината от които най-хубавото в нашата поезия, ех, ако бях...”.

Тук творческата кардиограма на поета Пеньо Пенов прекъсва завинаги. А сърдечната кардиограма спира след няколко часа в Димитровградската болница.

В ГК на БКП отказват да положат ковчега в партийния кабинет - мястото, където поетът за последен път рецитира поемата си “Дни на проверка”. Причината - Пеньо Пенев не е члан на партията.

Поклонението се извършва в залата на съветниците - помещение на партера в Градския народен съвет. Нито един от партийните ръководители на града не присъства на погребението.

Смъртта на Пеньо Пенев

предизвиква смут в СБП

Георги Джагаров предлага да приемат поета за член на съюза

“Аз съм против всякакво внимание към тази смърт - реагира Димитър Методиев, тогава зам. главен редактор на сп. “Септември”. - Това е един протест против нашето общество. Може да се издадат некролози, но само от Кабинета на младия писател. На погребението лично аз отказвам да отида.”

Камен Калчев опонира с факта, че Пеньо е написал хубави стихотворения за социалистическото строителство. И издателство “Български писател” ги е издало, подготвя се и втора стихосбирка на поета. Калчев настоява на погребението да отиде група, водена от член на Президиума на СБП.

Той е подкрепен от председателя на СБП Георги Караславов: “Разбира се, че съюзът трябва да участва в погребението му. Самоубийството е сложно нещо. Самоубиха се Фадеев, Маяковски, Дунаевски. Значи ли, че те отричат съветския строй? Не значи. Пеньо не можеше да завърши иначе, това е неговият логичен край. Той беше болен човек...”.

В последна сметка е решено за Димитровград да замине група писатели, в която влизат Ангел Тодоров, Божидар Божилов, Любомир Левчев, Владимир Башев, Иван Мартинов, Челкаш и Петър Караангов. Към тях в града се присъединява Анастас Стоянов.

Караангов записва в дневника си: “... Пеньо лежеше с глава, леко отклонена към лявото рамо, спокоен, притихнал завинаги. През ума ми минаха всички срещи и разговори, които съм имал с него, спомних си десетките литературни четения, в които сме участвали заедно, неговия гърмящ, буен като стихия глас, който понякога стихваше, ставаше почти детски, трогателен, топъл, за да гръмне отново.

Възлите на челото му, които издаваха непрекъснато напрегнато мислене, ги нямаше. Джагаров каза, че 

със смъртта си Пеньо е разрешил всички

въпроси, които го мъчеха

Той беше много самотен, болен човек. Към неговата непрекъсната меланхолия трябва да се добавят някои външни явления, отношения на някои хора, които не го разбираха...”

Групата писатели стои известно време до ковчега. На излизане Джагаров, Челкаш и Анастас Стоянов го целуват по челото. Малко след 12 часа черната катафалка с тялото на поета тръгва към гробищата.

Владимир Башев и Анастас Стоянов вървят най-отпред и носят венеца на писателския съюз. По средата на пътя ги сменят Левчев и Караангов. Когато минават покрай катафалката, Левчев казва: “Виж как трепери дясната му ръка. Сякаш пише”.

На гробището пръв говори Ангел Тодоров, после Митко Иванов и накрая Джагаров. “Ние погребваме тук една звезда. На тоя гроб от година на година ще идват повече и повече хора...”, казва той.

А тогава едва шейсетина души изпращат Пеньо до последния му дом. Без музика, без много цветя, с черна олющена катафалка. Димитровград сякаш не разбира, че изпраща своя поет, човека, който го възпя. “Пеньо умря и го погребахме бедно, както бедно и преживя своя бурен, стихиен живот”, пише още Караангов.

Около ковчега и празния гроб са работници, миньори, строители, познати и приятели на поета.

В тишината се чува

гласчето на

тригодишния му син

Владимир: “Татко

спи. Стани бе,

татко...”

На 29 април, два дни след погребението на поета, Петър Караангов разказва на Георги Караславов подробности за погребението. Председателят на СБП отронва: “Жалко за тоя талантлив човек! След Яворов аз не зная друг поет с такава образност като Пеньо Пенев. Имам от него и едно много интересно писмо”.

През юни 1962 г. с подкрепата на партийното и градското ръководство на Димитровград на Пеньо посмъртно е присъдена Димитровска награда за литература и изкуство. На тържествената вечер в Димитровград Ангел Тодоров чете поздравително писмо от Тодор Живков

Ще започнат да го венцехвалят поета, да издават и преиздават стиховете му. Ще кръщават на негово име улици, читалища и младежки бригади за комунистически труд.

Но за “неудобните” му творби, за личната му драма и причините за самоубийството ще бъде наложена пълна забрана.